Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“
Йосиф Петров за вестник „Българска армия“

На Балканите е необходим не национализъм, а търпимост


Господин Петров, как успяхте да съхраните младежкия си дух и на 92 години?

Аз лично не мога да преценя какъв дух съм съхранил. Това вие може да го прецените. У мен този дух е нещо естествено от рождението ми до последния ми ден. Никога не съм си поставял за цел да бъда различен, да изглеждам интересен, умен, да бъда величина. Аз съм си живял живота естествено, така както расте едно дърво в природата. Тази моя природна естественост ми е помогнала да остана верен цял живот на сърцето, съвестта си и скромните си земни идеали. Никога не съм обичал фантасмагоричните неща.

Какво Ви е крепило най-много през годините?

За мен земният човешки живот трябва да се изживее по поръчение на Божеството. То е дало единствено на човека оръжието на смеха и хумора. А той не го използва. Така и цял народ у нас не се възползва от тази необикновена божествена даденост, която от целия животински свят само на него е дадена. Така че мен хуморът, разумът, земните човешки идеали и преди всичко Христовото учение с християнските си добродетели цял живот са ме ръководели. И разбира се, необикновената ми привързаност и обич към живия, земен живот. Моята теза е, че човек трябва непрекъснато да се занимава с нещо, да гребе и бере мигове от живота, със същия апетит и желание, както бере зрели горски ягоди от полето.

Вие сте многолика личност, занимавали сте се с много неща през живота си, в кое сте влагали най-голяма страст, кое е голямата Ви любов?

Благодаря за този въпрос. Най-голямата ми любов и най-голямата радост, може да се каже и втората половина от моя живот, това е поезията. Аз просто от дете прописах стихове – отначало хумористични, а по-късно и по-сериозни. Когато като младеж навлязох в обществения живот, започнах да пиша и социална лирика, която според мен е най-ценната. Така че голямата ми страст от детските до сегашните ми дни е поезията. Днес дори обичам да се шегувам, че загубих напълно зрението си, но не и настроението си. Благодаря на Бога, че мога пълноценно и днес да се занимавам с поезия. Даже преди дни предадох едно мое стихотворение с обществена тематика и заглавие „Народе мой“ за една антология.

Смятате ли, че все още има място за поезия във века на виртуалните изкуства и мултимедиите?

В днешно време литературата у нас като че ли е замряла. Но както е замряла, така и има издателски бум на поезия. Дълги години творците бяха потискани, беше им забранявано да печатат свободно творбите си и днес се отприщиха да издават книгите си. Този бум скоро ще се нормализира, но поезията няма да изчезне от живота на човека. Тя го е придружавала хиляди години и му е крайно необходима. Тя облагородява човека, прави го по-съвършен, по-голям ценител на красотата, по-човечен. А това са важни неща за земния живот. Така че според мен поезията ще бъде вечна, както е вечен самият живот.

В обществото ни напоследък трайно се налагат негативизмът, нихилизмът към националните ни и моралните ценности. Виждате ли нещо градивно от случващото се в днешна България?

Това, което казахте, е абсолютно вярно. Но откъде дойде този негативизъм, това отрицание на националните ни добродетели. Дойде от бившата тоталитарна система – не от партиите, не от демокрацията, не от хората. Системата създаде ей това наследство, което ние сега трудно преодоляваме. Но у нас двубоят тоталитаризъм и демокрация продължава. И затова точната дефиниция за днешната ситуация не е нито диктатура, нито демокрация, а посттоталитарно време. И аз съм много щастлив, защото вече няколко пъти чувам същото определение и от президента Петър Стоянов. Демокрацията за мен е състояние, поведение, порядък, морал – сложно понятие, което не се постига за един ден. Първите стъпки към нея са декомунизирането и смяната на системата – това са най-важните поръчения на епохата. Този тоталитарен дух трябва лека-полека да изчезне и да се възроди свободният човек. Защото в 45-годишното си насилие системата създаде необикновен страх у човешката личност. И страхът разруши ценностната система на човека и той се разпадна като индивид. Затова днес – десет години след промяната, виждаме учени хора, академици, професори да прехвърлят вината за тежкото положение върху тази или онази партия. А това е много погрешно заключение. Вината не е в партиите, а в трудно отмиращия тоталитарен дух, в осакатената ни от него ценностна система.

Изпитвате ли носталгия по Великото народно събрание?

Не изпитвам, оттогава само един-два пъти съм ходил, и то по работа. Но ВНС беше голяма романтика – след близо 50 години комунистическо насилие. Тогава всичи партии – и СДС, и БСП, и другите, изпратиха елита си там и имаше много солидни хора. Интелектът на ВНС беше на много по-високото ниво от следващите народни събрания. Личности имаше тогава. Така че не изпитвам никаква носталгия, но се гордея с това, че моята тежка съдба ми даде възможност в края на живота си да открия 7-мото велико народно събрание и да остана завинаги негов доайен. Това всъщност беше звездният миг на живота ми.

Вълнувате ли се от промените в Българската армия?

Извънредно много се вълнувам, защото аз съм немалко и казармен човек. През 1931 г. съм завършил ШЗО. И след това съм бил много пъти мобилизиран в 35-ти Врачански пехотен полк. Бях произведен подпоручик, а през войната и поручик, което се равнява на съвременния старши лейтенант. Аз съм ветеран от Отечествената война. Така че аз съм казармен човек, винаги съм бил дисциплиниран и съм почитал порядъка – и обществения, и човешкия. Живял съм и с войнишките песни, и с казарменото поведение, ис националните идеали. И затова се прекланям пред това, което става днес в Българската армия. Изключително съм впечатлен, изпитвам истинска радост и удоволствие от тази огромна съдбовна промяна. Покланям се на тези български генерали и офицери, тези пълководци, които провеждат това преустройство на войската ни. Особено се прекланям пред генерал Михо Михов, пред подвига, който той извършва в днешно време. Изпитвам особено почитание към неговата светла личност и се радвам на едно изключително приятелство с него. Реформата в армията ни е нещо изумително в съвременната ни история. За съжаление обаче този грандиозен процес минава някак си мълчаливо. Не се пише и не се говори много за него в медиите, няма изясненост. А ако се информира обществото за същността на тази промяна, това всъщност е един 24-каратов, истински патриотизъм.

Във века на глобализация и обединяване на нациите как тълкувате понятието патриотизъм?

Патриотизмът е любовта към родната земя, към името България, към родния език, към родната природа и въобще към всичко родно. Другото политическото отношение към родината се нарича патриотарство. То трябва да отмира, както и отмря нацизмът, както отмира национализмът. Бих дал един пример от Обединена Европа. Германия някога е била съставена от 360 държавици. Векове наред са воювали техните т.нар. латифундии, докато се превърнат в една държава – райх. По-късно Германия и Франция воюват близо два века за една ивица земя между Елзас и Лотарингия. Местните жители казват, че земята им е напоена с два метра кръв. Днес обаче те имат два празника в годината по десет дни, в които идват стотици наследници на някога воюващите страни. Десет дена, празнувайки заедно, те не изтрезняват и се чудят за какво са воювали техните предци. Ето една фигуративна картинка на историята. Какво обедини 19-те държави от Европа, обедини ги новата религия – правата на човека. И какво се получи – всички техни поданици пътуват свободно, границите са отворени. Но границите на националната идентичност – езика, обичаите, религията, интересите, си остават наприкосновени. Ето това е бъдещето на нациите, на разума, демокрацията и глобализма.

Говорим за обединена Европа, а как виждате бъдещето на размирните Балкани?

На Балканите ни е необходим не национализъм, а търпимост. В Германия живеят два милиона турци, но няма гонения и непримиримост спрямо тях. Там те имат и работа, и търпимост, и спокоен равноправен живот. Така че бъдещето и тук на Балканите е зачитането не на нациите, а на правата на човека.

Лирическият образ на българския войник присъства в не едно ваше стихотворение. Как се е променил обликът му през годините, как го виждате днес?

Коренно се промени. Днешният войник няма нищо общо с някогашния. Когато станах школник, за мен беше чест и истинска радост. И не само за мен, а за всички останали. Много от тогавашните войници бяха бедни и неграмотни момчета и бяха истински щастливци, че са попаднали в казармата, в школата за мъжество. И в селата имаше едно много негативно отношение, към тези, които не са служили в казармата. Момите не ги искаха, защото търсеха яки, здрави мъже, и те трудно се женеха. Всичко това го няма сега. Учудвам се например на тези самоубийства в армията. Боже господи! Ние бяхме щастливи, че сме в казармата, където животът ни беше много по-тежък от днешния, а те не могат да изкарат една войнишка служба за няколко месеца и се самоубиват. Болен, кекав свят! Други времена, друга душевност. Затова днес трябва да се съобразяваме с тази душевност и да намаляваме войската. А не е далече времето, когато ще имаме и наемна войска. Защото в Обединена Европа вече защитните функции на армиите ще бъдат други, няма да има вече завоевателна политика и агресия.

Какво ще си пожелаете за внушителната Ви 92-ра годишнина, за какво си мечтаете?

На 90-годишния си юбилей си пожелах да прескоча в другия век. Сега ми се иска да изкарам още една осморка. Имам уговорка за още една осморка. И затова много ми се иска да намаля крачката, за да стигна стотачката. Но да си призная, и сега, след 15 минути да умра, ще си отида с отворени очи. Не че не ми се живее – страстно ми се живее, но стига ми толкова. Човекът е лакомо същество, много иска от този живот. А аз се придържам към християнското учение – по малко, точно колкото е необходимо, не повече. Но не мога да се нарадвам, че съм жив, и съм благодарен за всеки миг оттук нататък.

Разговора води Румяна Станимирова