Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Да бе ти, либе, мило за мене


Да бе ти, либе,
мило за мене,
нямаше врана
коня да гониш!
Кон си развихрил
в Дунавско поле –
редом обхождаш
китни сборове.
Аз ли ти, либе,
вече омръзнах,
или ти мен се
пусто нарадва,
та ме остави
в бащина къща,
тебе да чакам –
сълзи да роня!
Всяка те вечер
късно очаквам,
тебе те нийде
никакъв няма!
Стара ме майка
майчински съди,
с тежки ме думи
тежко одумва:

„Либе е, дъще,
пусто невярно:
вяра да нямаш
в момково сърце!
Момко е волно
пиле хайдушко:
вечер залюби –
заран разлюби!
Триста девойки
него го мамят,
триста изгори –
ранни подевки,
с росен босиляк
капа му кичат,
с бели гиргини
равната снага!
Либе е, дъще,
пусто невярно:
вяра да нямаш
в момково сърце!...“