Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Две отровни змии люто съскат


Две отровни змии люто съскат –
две коси се сред полето лъскат.

Морна песен в ширен кър се носи –
син баща си иска да надкоси.

Коса вие – буйна снага кърши,
с бяла кърпа пот от чело бърши.

Чвръсто реже, тихо тананика,
често маха, дваж по-често вика:

        „Карай, моя
       косо халовита!
        Ех, ти, буйна
     младост без насита!
       Свий, отрязвай
       сено садиньово,
          насити се
     с трева звездочела,
         че ме косо,
       люта жал попари,
         зарад мойте
       весели другари:
       черна смърт ги
     сред полята стигна,
         по селата
     бунт кога се дигна.
         Едни стигна
      в равните поляни,
         други свари
     в градските зандани,
         трети взеха
       тънки карабини
          и забиха
      в чемерна чужбина!...“

Икиндия. Лек ветрец повява.
Черни къдри момку разпилява.

Морно слънце зад горица гасне.
В небо грейва месечинка ясна.

Кротка вечер над полето пада.
Момко коси бащина ливада.

Всичко живо в село се прибира.
Юначина кара – не запира!...