Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Седнала е Ружа мома хубава


   Седнала е
Ружа мома хубава
   във градинка,
под петровка ябълка,
   да извезва
дари неизвезани
   и да тъкми
руба ненатъкмена.
   Де я, пусто,
от чардака зърнало
   нейното
комшийченце не любило,
   че стъпило
горе на плетището
   и запяло
песенчица весела:

   „Пукнала е
пролет теменугова,
   разцъвтяла
момина градинчица,
   грейнало е
слънчице усмихнато
   във градинка
под петрова ябълка.
   Не е било
слънчице усмихнато,
   а е било
Ружа мома хубава.
   Ружините
очи теменугови
   са две ясни,
сини теменужчици;
   ружините
зъбки маргаритени
   са два реда
цъвнали кокичета,
   ружините
бузички божурени
   са два едри
разцъвтели макове;
   ружините
устни трендафилови
   са две али
гюлове разпукнали;
   ружината
топла гръд нелюбена
   е зелено
лускье трепетликово;
   ружината
снага тънкостволеста
   е фиданче
в момина градинчина!...“

   А девойка –
Ружа мома хубава,
   отговаря
момку на песничката:
   „А е гиди,
младо ненаучено,
   стига, море,
ни кърши плетището!
   Прехвърли се
в момина градинчица,
   да обереш
белите кокичета,
   да целунеш
бузки – али макове,
   да наквасиш
уста – свежи гюлове,
   да обвиеш
снага трепетликова,
   да изпиеш
очи теменугови,
   да полюбиш
Ружа мома хубава!...“