Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Серафимко, либе галено


На Ценко
– Серафимке, либе галено,
моя сладка полско ягодо,
чакаш ли ме още гърлице,
под лозницата в градинката?
Пазиш ли ми още кръстчето,
сребърната богородичка,
дето ти я дадох по-лани
на раздяла под лозницата?
Помниш ли сълзите, клетвите,
под черешата изречени,
че ще чакаш мен – размирника
до три дълги цветни пролети
и три тъжни, жълти есени?
Помниш ли ми, либе, думите,
под лозницата издумани,
сладичкото нощно либене
край плетището до прелеза?
Помниш ли ги, либе галено,
или други си залюбила,
друго либе – младо тугинче,
с мъжка сила кралимарковска?...

– Где се губиш, млад раздрумнико,
низ далечна чужда родина,
где се скиташ със акраните
по неверни, черни друмища?
Три години до Великдена
аз те чакам нераздумана,
три години над лозницата
роня сълзи маргаритени,
зарад тебе, либе жъдено,
зарад твойто сладко либене!
Помня думите, издумани
във градинката под вишната,
помня клетвите, изречени
на раздяла под лозницата!
Сребърната богородичка,
кръстченцето ти Исусово
съм ги скрила тук, във пазвата,
между двете благи ябълки,
двете росни любеничета,
с мъжка ръка недокосвани
и от слънцето невиждани!...