Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Снощи тъжен ми се върна


– Снощи тъжен ми се върна,
рожбо моя ненагледна,
първо либе не прегърна,
стара майка не погледна.

Що ми беше скърбен, сине?
Що ми дума не продума?
Вакло стадо ли ти гине
от зла болест – черна чума,

или вила-самовила
си залюбил в пустогоре,
та потопи мъжка сила
в карасевдини кахъри?

Или идат зли години
по с две тежки, люти зими?
Що ми беше тъжен, сине,
разкажи ми, обади ми?...

– Не ме питай, мила мале!
Не човъркай люта рана!
Как ще тебе да прежаля –
вярна клетва да остана?

Снощи късно се събрахме
долу в Куртови шумаци,
девет млади момци бяхме,
девет тугински юнаци.

Нито ядохме, ни пихме,
нито свирихме с кавали:
пусто жребе там теглихме,
кой душмана да повали!

Кога бръкнах във калпака –
жал ми стана зарад тебе:
мен се падна, майко, знака,
мен се падна пусто жребе!...