Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Видение


Във мойта малка каменна килия,
препълнена със скръб и самотия,

за вас си мисля аз и дни и нощи.
Ах, как ми беше домъчняло снощи!

Нощес, в потайна доба, как – не зная,
аз влязох леко в тихата ви стая.

Видях ви двете в първи сън заспали,
с лица от скрита обич просияли.

Намерих Лазаринка променена,
порасла, едра, ябълка червена,

а ти – отслабнала и отмаляла,
с коса от грижи вече посивяла!

Не ви събудих и не заговорих.
Със мъката си дълго аз се борих!

Наведох се полека над детето
и го целунах кротко по челцето.

То не помръдна в мекото възглаве.
Изправих се и го поплюх за здраве!

А тебе нежно със ръка погалих.
Погледах те. За младостта пожалих.

Сълза гореща леко ме опари
и капна между двете ти пендари.

И мигом, както влязох неусетно,
изчезнах като сянка мимолетно.

Градът бе сякаш запустял без хора.
Невидим се завърнах пак в затвора.

Прибрах се в каменната си килия,
препълнена със скръб и самотия!

Потрепнах призори и се събудих.
Огледах се и сам си се почудих:

едно легло сред четири стени,
и аз – с изпепелени младини!

Зореше пролетна зора навън,
а другото било е само сън!