Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




В часа на страшната раздяла


на априлци
Не проклинай мойта участ, мале,
и жестоко днес не ме съди,
че нали кръвта ми ти си дала,
та нали ме ти такъв роди!

Кой ми свирка в пояса забучи?
Кой ми сиротински песни пя?
Ти ме, мале, от дете научи
агарянски гнет да не търпя!

Можех ли, кажи ми, свъсил чело,
цял живот да бродя тъжен аз
между родни хора в родно село,
стъпкано от зла султанска власт?

Можех ли да гледам ням, бездушен,
мъката в човешките души
и да бъда като роб послушен
на аги, спахии и паши?

Можех ли, кажи ми, да остана
от народната борба далеч,
да не пратя гняв срещу султана,
срещу меча да не вдигна меч?

А раята падна на колене,
ножа чак до кокала опря.
Друг път, мале, нямаше за мене
освен този, що честта избра!

Буря сви над родните предели,
вдигна се народът на борба,
при борците, кървав друм поели,
ме изведе моята съдба.

Пламнаха в душата ми огньове,
с нож в ръка потърсих светъл брод,
ала писано било: в окови
да угаснат младост и живот!

В младостта си, що безумно любих
свобода, човечност, правдини,
безвъзвратно всичко аз загубих,
жалбо моя люта, престани!

Там, където бяха дворове, плетища
и къщурки в роден край любим,
днес дотляват жални пепелища
със последни струйки синкав дим!

Кървав вихър през селата мина
и отнесе хора и мечти,
затова недей ме ти проклина
и за всичко, мале, ми прости!

Свърши вече. Паднаха другари.
В гроба спят и обич, и мома.
Само жалбата по теб ме пари,
че оставям те в света сама.

Няма вече за какво да жаля!
Грозно вън бесилото стърчи!
Ах, как искам да те видя, мале,
сбогом да си взема със очи!

Радостта, която те отмина,
младостта ми скъпо заплати,
затова недей ме ти проклина
и за всичко, мале, ми прости!

Вместо сватба с булка и сватбари
чакат ме във тюрмения здрач
мрачни и жестоки тъмничари,
глух покой, заптии и палач!

А смъртта със примка на гърдите
дебне ме, настръхнала край тях,
аз я гледам право във очите
и не знам защо не ме е страх!

Свършва вече болката в сърцето!
Свършва моят кратък земен път!
Ще угасне слънцето в небето
и ще спрат звездите да блестят!

Ще замлъкне мойта реч навеки,
но ще почне вечният живот,
че до гроба ми безброй пътеки
ще довеждат хиляден народ.

Сбрал цветя от цялата Родина,
ще промълвя, коленичил той:
„На юнака, който млад загина,
вечна слава, вечен упокой!“

Знай: след тая дълга робска зима
чудна пролет, мале, ще изгрей!
В нея мене няма да ме има,
но за мене песен ще се пей!

Затова заръчвам ти заръка:
не скърби, не страдай, не жалей!
А когато те налегне мъка,
мойта песен тихичко запей!

В непостигнатия блян унесен,
в гроба тъмен и неприветлив,
аз ще слушам твойта тиха песен
и ще ти се радвам като жив.

Пред връстници, мале, не унивай,
срещнеш ли девойки, не плачи,
честичко при мене се отбивай
и с цветенца гроба ми кичи!

Пък кажи на живите другари,
нека в нашенско разказват с глас,
за да знаят млади, пък и стари,
где, защо и как загинах аз!

Нека да се помни и да се предава
от баща на син, от син на внук,
че била е кървава разправа,
че за свобода сме мрели тук!

Ала стига думи си редило,
спри, сърце, че иде сетен час,
от света, от всичко родно, мило
сетно сбогом да си взема аз!

Недолюбил, мале, ще загина,
жаден за народни правдини,
затова недей ме ти проклина
и за нищо днес не ме вини!

В тая тюрма черна-почерняла,
примката преметнал през врата,
във часа на страшната раздяла
сетни думи казвам пред света:

„Тежко е с приведена гърбина
да живееш, иго да влечеш,
ала за народ и за Родина
сладко е да страдаш и умреш!“