Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Затворник


В килията съм сам. Лежа.
В миг като телеграфна жичка
над мен тревожно изжужа
една залутана пчеличка.

Подушила опасността,
със мен в затвора да изгние,
тя с буен пристъп връхлетя
с глава стъклото да разбие,

но о прозрачната му твърд,
към светлината устрелена,
разби тя слабата си гръд
и падна там онесвестена.

И дълго на ръба лежа,
безмълвна, кротка, неподвижна,
а после леко зажужа
с мечтата своя непостижна.

Загледан в тънките крилца
на бедната ми животинка,
трептели в нежните листца
на роза в момина градинка,

с любов над нея се смилих
и дружески ѝ заговорих,
надигнах се, ръка извих
и с пръст прозорчето отворих.

Отвън полъхна хладинка
и сладък дъх на млада пролет.
И мъничката живинка
потрепна и се вдигна в полет,

с посестримите си пчели
изчезна в сините простори.
А кой над мен ще се смили?
На мене кой ще ми отвори?