Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Майчина жалба


Мътен Дунав равен гроб люлее.
На брега му чер чембер се вее.

Стара майка плаче и нарежда,
с люти клетви към Персин поглежда:

„Болест-живеница да го хване,
на легло да легне – да не стане,

като смок във огън да се вие
и от болка като псе да вие,

който първи Дунава премина
и закара татък на Персина

деветстотин момци къдроглави,
деветстотин родолюбци здрави,

деветстотин пламенни земсисти,
че ги стори клети лагеристи,

та раздели мъж от млада булка,
млад баща от пеленак във люлка,

син от майка, братец от сестрица,
годеник от млада годеница,

та по тях да вехнат без разтуха,
като цвете в припечина глуха,

като жълта клюмнала гиргина
в запустяла момина градина!

Имах двама сина – два юнака,
два юнака като два близнака,

първородният ми бе Никола –
снажен като дунавска топола,

вторият ми бе Стоян Делия –
буен, тъмноок и перчемлия!

Двамата ми сладкодумни бяха
и загдето иго не търпяха,

в тъмни нощи дваж по-тъмни хора
налетяха с карабини в двора

и като разбойници проклети
взеха ми ги силом от ръцете!

Три години как по тях жалея!
Три години жежки сълзи лея!

Три години плача и ридая,
живи ли са, мъртви ли – не зная!

Пòлани тук дунавски лодкари,
свищовлии, нашенци – рибари,

отдалече, казват, ги видели:
като роби черни-почернели,

голи, боси, гладни, недоспали,
целите във дрипи и парцали!

Делник-празник с мъка нечовешка
работѝли във каторга тежка!

Денем до премала те копали
опустели диги и канали!

Нощем тежки камъни носѝли
и тъмници каменни градили!

И тъмници каменни градили,
и със пот и сълзи ги квасѝли!

Сълзи лели, зли душмани клели,
от сълзите камъните врели!

Морно слънце гасне зад горица,
нейде грачи чернокрила птица.

Стара майка плаче и нарежда,
сълзи рони – към Персин поглежда!