Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




На заточение


Люлей ни варненският влак
в купето арестантско трима.
Пошибва по стъклото сняг.
Навън е остра, люта зима.

Изтръпналите ни ръце
са оковани в белезници.
Отново сме лице в лице
мъчители и мъченици.

Наоколо в кордон мълчи
подсилената нощна стража.
Не мога мръдна със очи,
а камо думичка да кажа.

Просветват гари и села
и мигом чезнат в тъмнината.
Приспивно тракат колела.
За сън помамва тишината.

След ледните килийни дни,
от топлинката укротени,
поклюмват тежко настрани
другарите ми уморени.

А аз съм буден всред нощта:
разравям минали страдания,
премислям хиляди неща,
предчувствам бъдни изпитания!

Обвеялата ме тъга
от час на час е по-голяма.
Ах, Гинка! Где ли е сега?
Какво ли прави в село мама?

Забълвал облаци от дим,
без жалост ни отнася влака,
а ний и тримата мълчим.
Какво ли тримата ни чака?

Ще слезем в полунощен час
и ще поемем пътя снежен.
България ще бди над нас
със поглед милостив и нежен!

Ще вият вълци във нощта,
но в пътя страшен, без пъртина,
ще ни окриля любовта
на либе, майка и Родина!

Ще стигнем тримата в Персин.
Ще се завърнем ли? Не зная!
Българийо, твой предан син
ще си остана аз до края!