Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Персински мотиви


           * * *

Който до сълзи не се е влюбвал,
ще умре длъжник на младостта,
а кой свобода не е загубвал,
нищо не е губил на света!

Три години гине буйна младост
във зловещия и пуст Персин!
Три години чемер и нерадост,
и живот, горчив като пелин!

Три години кървава робия
със безмилостен каторжен труд!
Три години със ярем на шия
и с пети, попукани от студ!

Тук денят е ад, нощта – мъртвило,
а в душата – огън негасим!
Где си, майко, и ти, либе мило,
жив да ме оплачете в Персин!

           * * *

На Персин през бялата пустиня,
през вихрушка снежна на възбок,
с трупи стогодишни на гърбина
крачим бавно през снега дълбок.

Вихърът ни шиба по лицето.
Вгъват се пустали рамена.
Бре, дали ще издържи сърцето
тая непосилна тежина?

Но когато зимата свирепа
ни заплаши с грозната си власт,
сякаш че божествена подкрепа
ни донесе млад мъжествен глас:

„Вийте, хали, бесни, побеснели!
Няма да ни стреснеш, зимо зла!
И пред властници освирепели
във позор не ще сведем чела!“

        * * *

Злобно вий зимната хала.
Метър е сняг навалял.
Пуста каторга остала
и Персин пуст, опустял!

Няма тук детска усмивка,
ласка на мила жена!
Няма ни сън, ни почивка,
няма от хляб сладина!

Има нерадост човешка,
горест и скръбни чела!
Има каторга мъртвешка,
с чемерни черни тегла!

Има жандарми сурови,
с руски винтовки в ръце!
Има титани в окови,
с българска свяст и сърце!

        * * *

Под сребриста трепетлика
гледам гаснещия ден.
Млада птица изфифика
с трепетни крилца над мен.

Стрелната към планината,
къмто моя роден край,
тя изчезна в синевата
на небесния безкрай.

Сбогом, птичко лекокрила,
трепна моето сърце –
ако видиш мойта мила,
поздрави я от сърце!

        * * *

Години влажната тъмница
яде безсилната ми плът,
но вярата като орлица
витае жива в мойта гръд.

Ще грейне сяйна свободата
след тъмна нощ – лазурен ден!
Ще бъде празник за душата!
Ще бъде щастие за мен!

Развятото народно знаме
ще ми възвърне радостта,
но младостта, но младостта ми –
не ще се върне нивга тя!

        * * *

Капят сетни жълти листи
над съсухрени треви.
През мочурища блатисти
крачат мрачни лагеристи
с тежко сведени глави.

Севернякът злобно вее
и вещае зима зла.
Как ли ще се преживее?
Капитанът пак беснее.
Зеят шмайзерни дула!

        * * *

Легна безрадостна есен
в острова с тежка печал.
Няма ни птица, ни песен.
Кърът е цял опустял.
Сводът небесен – надвесен,
свъсен, мъглив, притъмнял.

Осиротели в полята
плачат самотни брези.
Капят печално листата
като сирашки сълзи.
Жалба нам пари сърцата.
Злобна съдба ни срази!

        * * *

Облак облаците гони.
Притъмни се. Загърмя.
Плачат родни небосклони.
Плаче родната земя.

Вихър зъл пилее листи
над безмълвните поля.
Сълзи ронят лагеристи
и проклинат участ зла!

        * * *

Кой в нощта е свойта скръб излял?
Кой изплакал скритата си жал
върху разсънилата се трева?
На робите сълзите са това!

На нежността си кой е воля дал
и с небрежна щедрост разпилял
в полята толкоз багри и цветя?
На робите мечтите са това!