Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Пролет тъжовна


Пак грейна цветна пролет
в злокобния Персин.
И пак ята са в полет
под свода ведросин.

А аз в печал дълбока,
със изтерзана плът,
в каторгата жестока
я срещам трети път!

Разбудена земята
кипи в зеленина
и къпят се полята
в потоци светлина.

Додето поглед стига –
безкрайни широти,
и волна чучулига
над тях лети, лети...

Над Дунава синеят
бездънни небеса
и цветни клонки веят
цветили дървеса.

Игриви пеперуди
със трепетни крила
се гонят като луди
над цветните поля.

Пчелички подранили
във този цъфнал свят,
медарки лекокрили
обхождат цвят след цвят.

По губерни поляни,
где злак-трева къдрей,
цъфтят цветенца ранни
и всяко сладост лей.

По листи и тревички
блести роса-елмаз
и разнопойни птички
надпяват се със глас.

Безчислен рой мушици,
залутани, без път,
подрънкват тънки жици
и песенно жужат.

Недвижна гръд стаило,
виж, езеро блести,
в глъбта си отразило
принебни висоти.

Над него гранки свеждат
красавици – върби
и гиздав стан оглеждат
във стихнали води,

а горе, в синевата,
в приоблачната вис,
обгледал далнината
над Дунава сребрист,

безтрепетен, спокоен,
величествен и смел,
като небесен воин
над мен се вий орел.

А аз, безкрил в полята,
с език, но без слова,
и с камък във душата,
дълбоко свел глава,

от роден край отлъчен,
от бащин дом отнет,
потиснат и измъчен
от робски труд и гнет,

слепец за красотата,
за песните мъртвец,
не чувствам аромата
на полския венец.

На моята Родина
не бях ли предан син,
та като във пустиня
захвърлен съм в Персин?

Забравен и от Бога,
гнетен, руган и плют,
да чезна в изнемога
от непосилен труд?

Сред чернозема плоден
умирам аз от глад!
Край Дунав пълноводен
мори ме люта жад!

Под сините простори
се гърча окован!
Сърце със ум се бори,
дух с плът е в люта бран!

Безумци упоени
от жаждата за власт,
гнетители студени
със демонична страст,

защо ми свободата
отнехте вий без жал,
сърцето и душата
препълнихте с печал?

Какво ви зло направих?
Чест родна ли скверних?
Или лъжата славих
със слово и със стих?

Не бях ли син достоен
на моя горд народ,
поет, борец и воин
за по-честит живот?

Не служих ли с години
в духовния му храм?
Народните светини
не браних ли със плам?

Невинен и безгрешен,
в безумство обвинен,
страдалец безутешен
направихте от мен!

Каторжник, роб безправен
на двадесети век,
заключеник забравен,
погребан жив човек!

А имам аз любима,
другарка в път нерад,
по нежност несравнима
със никой полски цвят.

От мен е днес далече,
в дома ми погрознял,
посърнала е вече
от мъка и печал!

А имам и детенце –
небесен ангел благ,
по-мило от цветенце,
по-нежно и от злак.

То днес не казва сладко
с припламнало лице:
„Ох, уморих се, татко,
вземи ме на ръце!“

И майка имам стара,
за мен в света една,
що в труд живот прекара,
но радост не позна.

Без време остаряла
от мисли нощ и ден.
И чувам – ослепяла
от плач и скръб по мен!

Сълзи непресушими
текат във моя дом!
Три имена любими
промълвям шепнешком!

Три образа тъжовни
изгряват в паметта
и три чела грижовни
целувам със уста!

Далеч от тях, в изгнание,
зад свиден бряг любим,
обречен на страдание
под гнет неукротим,

в мъчително томление
да жаждам за денят
на светло възкресение,
поел обратен път!

Помамват далнините.
Там моят край светлей.
Сълзи блестят в очите.
В гърдите огън тлей!

Пред синята верига
на Стара планина
в душата се надига
възбунена вълнà!

Тя – буйна и пенлива –
със гребен възкипял
със ярост се разбива
в езика онемял!

От острова тъмничен,
где гинат роб до роб,
зловещ и фанатичен
като катински роб,
под бремето ужасно
на робския хомот
да викам искам гласно,
да чуе цял народ:

„Насилнико народен,
тиранино жесток,
спри тоя път безплоден,
чертан от зъл пророк!

Спри мъстната си жажда
и грозната си мощ,
че който нож изважда,
загива сам от нож!

Спри писъка куршумен
над всеки път и брод
и набега безумен
над цял един народ!

Спри танца си мъртвешки
над живи мъртъвци
във тюрмите човешки,
препълнени с борци!

Каторги и тъмници
до камък ти срини
и клети мъченици
на воля разпусни!

А с тях и мен – поета,
певец на волността,
човешката несрета,
скръбта и радостта!

Аз искам да живея
свободен и крилат,
в полята да се рея,
потънал цял във цвят!

Да бродя из горите
в предутрин ранен час,
да будя планините
с гръмовния си глас!

С преклон пред добротата
спри грозните злини!
Върни ми свободата!
Простора ми върни!“