Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Робия


За радост не, за мъка се родих
във тебе, свидна майчице Българийо,
че цял живот горчилки черни пих
в борба със твоите душмани стари!

След толкоз жертви ти отново днес
робиня-мъченица си същинска,
а аз, загдето браних твойта чест,
съм хвърлен във каторгата персинска!

Като последен роб обезправен,
с каторжен труд на бавна смърт обречен,
сред хилядите скръбни като мен
във този край пустинен и далечен

си мисля аз: Защо на твойта гръд,
Българийо, цъфтят уханни рози,
а тъжни селяни с печал вървят
в безкрайните ти кални коловози?

Защо полята ти пламтят от мак,
от слънце – неизбродните балкани,
а твоите левенти гаснат в мрак
по лагери, каторги и зандани?

Защо е пъстър птичи свят запял
в горите с пролетно опиянение,
а цял народ е гробно замълчал,
като на всенародно погребение?

О, в тебе има толкоз цвят и плод,
простори и поля необозрими
и плоден чернозем, и як народ,
и огнени лета, и люти зими!

Но чуждоземец зъл е налетял
връз теб със азиатска стръв и злоба
и блудни синове без капка жал
ти отредиха участта на роба!

Ала и друга челяд имаш ти:
безбройна и за подвизи достойна,
която в родолюбен плам пламти,
жертвоготовна, тръпна, неспокойна!

Ще дойде ден! И той не е далеч!
Ден на велика жертва и разплата!
Ще вдигне твойта челяд тежък меч
и с бой ще си възвърне свободата!