Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Мънистено герданче


         * * *

Благословен ти, миг свещен,
на първи погледи горещи,
а ти, градец смълчан, стаен,
скрил първи изповедни срещи!
Тук, под небесния покров,
съдбовно срещнаха се двама
и се роди една любов,
тя – нашата любов голяма!

         * * *

Защо живея и защо младувам?
Защо сърцето ми трепти?
О, искал бих безумно да целувам
пръстта, където стъпваш ти!
По твоя образ чезна и бленувам,
със щастие ме той огря!
Не знам: живея ли или сънувам
и любя ли или горя!

         * * *

Животът като жар изтлява,
умират блянове, мечти.
Но няма тленност и забрава
за оня миг, във който ти
като дете със чиста радост
ми подари сред този град
на твоята цъфтяща младост
най-чистия градински цвят!

         * * *

Хората са толкоз завистливи
и така настръхнали и зли!
Разберат ли, че сме с теб щастливи,
живи ще ни изгорят, нали?
Затова да бъде тя сияйна
и честита в този свят суров!
Нека я опазим в пълна тайна –
тайната ни приказна любов!

         * * *

От твойто тяло сластно, пищно,
от ангелското ти лице,
макар седемдесетгодишно,
потрепна моето сърце.
Горя от плам да ти го кажа,
но как – и аз самин не знам.
Ах, просто липсва ми куража!
Пък и от мен си ме е срам!
Но както мълчаливо страдам,
коя ли вечер, срам-несрам,
пред тебе ще се изповядам
по мъжки, както аз си знам!

         * * *

Любовта е чудотворна сила,
дар божествен, птица лекокрила!
Запленен от нейната омая,
сам не мога днес да се позная!
Мина ли край къщата с кубето,
без да искам, трепва ми сърцето,
не че тя със красота блести,
а защото знам, че там си ти!

         * * *

Розке, розичка червена
със карминена уста,
ти от Бога си дарена
да превръщаш в ден нощта.
С чара си, женствеността си,
с крехките си телеса,
подлудяваш бели власи,
сътворяваш чудеса.
Още чудната загадка
във душата ми слади:
със една целувка сладка
мен със трийсет подмлади!

         * * *

Защо с ръчица ме погали?
Защо с любов ме наслади?
Защо ми къщата запали
и мен, Малинке, подлуди?
За всички близки и роднини
аз примерен съпруг съм бил,
а днес – така! На тез години!
Това е истински резил!
Похулих името на Бога,
проклех и себе си дори,
ала без тебе аз не мога,
о, разбери го, разбери!

         * * *

„Със бели власи, а се влюби!
Акъла си съвсем загуби!“ –
за мен бе казал със злорадство
приятел, клел ми се във братство.
На теб, приятелю двуличен,
ще процитирам стих лиричен:
„Любви все возрасти покорны!“
Не са туй думи смехотворни,
а гениална мъдра мисъл,
която Пушкин е написал!

         * * *

Не бе ли, мила, любовта ни
един прекрасен сбъднат сън,
тържествен пир на младостта ни,
от златна чаша златен звън?
Не бе ли ти весталка млада,
що в здрачен час ме навести
и със божествена наслада
мен, жаждащия, причасти?
Бе сякаш сън. От пресни рани
струи в душата тиха скръб.
Бе много кратка любовта ни,
затуй и споменът е скъп!

         * * *

Изневярата е грях голям!
От Евангелието го знам.
Ала знам и истина прастара,
че любов е всяка изневяра.
А пък всяка тайничка любов
ставам скритом с Божи благослов!
Затова всеблагият ни Бог,
милостив, добър, макар и строг,
тайно ще ни опрости грехът,
даже да е той за стотен път!

         * * *

Във банята за цели уж практични
веднъж налъми с купища видях,
но всички бяха толкова различни,
че два еднакви не намерих в тях.

Загледан в тия кундури троянски,
помислих си и ме напуши смях:
„Не са ли хората налъми бански,
а браковете – чифтове от тях?“...

         * * *

В дълбока размисъл разбрах,
че ний и двама ще изтлеем,
ще се превърнеме във прах,
с небитието ще се слеем.
Немирни, буйни ветрове
ще разнесат навред праха ни.
И само тези стихове
ще спомнят тук за любовта ни!...