Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Целебна сила


На Георги Хрусанов
Той беше агроном, след туй писател,
а после – вестникар и журналист.
Съдбата с не един такъв приятел
се пошегува с дяволски каприз.

След книгата си „Зимните консерви“
написа той роман във стихове,
а след това се разболя от нерви
и пощуря да търси церове.

Събра консулт от лекари прочути:
– Невроза, да! Умът – преуморен!
– Ръцете тръпнат, пръстите подути,
а пулсът е неравен, ускорен!...

Предписаха му куп лекарства разни.
Режим – владишки. Климат – хубав, мек.
– Това са горчила и думи празни! –
разколеба го патил стар човек.

– Стани ти агроном-ръководител
в стопанството на някой манастир
и там във тихата света обител
сред богомолци, тишина и мир,

далеч от ежедневната тревога,
с дълбока изповед, молитви, пост,
във тайнствено общение със Бога
ще те цери със вяра сам Христос!

Покорно и без капка безпокойство
той стана манастирски агроном,
потърси лек за своето разстройство
в старинния планински Божи дом.

Във дружба с обитатели набожни,
сред девствената глуха планина,
захвърлил преживелици тревожни,
забрави той и своята жена!

...Ей, пада нощ. Изгрява месец ясен.
Трепти в небето ситна звездна жар.
А той над чуката с другар прекрасен
поднася Богу скъп молитвен дар!...

Година-две и той се здрав завърна,
от нервното разстройство ни следа.
Жена му с чиста радост го прегърна
и от любов и милост прорида!

Той бе възвърнал своята способност
да пише, да твори, но... най-подир
ще трябва да се знай една подробност:
той бе на служба в женски манастир!...