Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Време е...


Докога със тая разтурия?
Докога със тоя див разгром?
И със грозната неразбория
в обществото и във всеки дом?

Всеки е със всеки втори скаран,
всеки е със всеки трети в спор,
всеки от четвъртия опарен,
а от петия пък вижда зор. 

В парламента – хванати за гуша,
сънародници, а врагове,
всинца дрънкат, кой ли пък ги слуша,
сеят бури – жънат ветрове! 

Във държавата – разпад, разруха,
във душите гаснат дух и мощ,
във полята родни – пустош глуха,
БеНеБе – ограбена до грош. 

Кой създаде ордата сърдита?
Кой задигна едрите пари?
Спри, Историйо, и с реч открита
за злосторставата проговори! 

На Бай Ганя внуци и правнуци,
в тая гъста, вълчешка мъгла,
се извъдиха тазквиз хайдуци,
че той сам би ахнал: „Машалла!“

Где сте съдници и прокурори?
И защо не казвате ни гък?
Тъпкани са родните затвори,
ала с кокошкарски дребосък.

Българската драма е голяма,
тежък е народният ни хал,
но кажете ми във тая драма
кой какво е взел, какво е дал.

Магазините пращят от стоки,
не достигат рафтове дори.
Нашите джобове са дълбоки,
ала празни. Нямаме пари!

Митничари, ужким непродажни,
със похват невиждан и нечут
дигат къщи десетоетажни
с модна дограма, разкош, уют.

Новобогаташи-мафиоти
в книга непрочели нито ред,
днес четат единствено банкноти
със усладата на пчелен мед.

А злощастните пенсионери
на сиромашията напук,
бродят, търсят кой какво намери
в богаташки кофи за боклук.

Като гледам тая съсипия
в тоя посттоталитарен свят,
искам цял пред вас да се разкрия,
че обзет от адски гняв и яд,

иде ми да се кача на Рила
и от приказния Мусала
да извикам с Ерихонска сила,
не с едно, а с двадесет гърла:

„Стига с тая нашенска разправа!
Стига с тоя ядовит живот!
Време е да правиме държава!
Време е да ставаме народ!“...

2001