Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Вълци


Бе страшна зима в шестдесет и трета,
от студ замръзна и морето чак!
Села, градища, ниви и полета
изчезнаха под бял двуметров сняг!

Животът спря под снежната лавина.
Родината бе окована в лед.
От студ и глад добитъкът погина
и хищници забродиха навред!

Планинска глутница освирепяла,
подгонена от животински глад,
веднъж във София нахълта цяла
и стигна до централния площад.

Военните се в миша дупка скриха,
милицията вдън земя се свря
и глутницата в обстановка тиха
пред сградата със петолъчка спря.

Едничкият грамотен вълк прочете
със сричане: „Це-Ка на Бе-Ка-Пе“.
И в миг стъписаха се зверовете
пред тези непонятни редове!

– Другари! – трепна вълчият войвода –
от нас по-страшни вълци има тук!
И то от най-свирепата порода:
които се изяждат един друг!

Изтръпна в ужас вълчата сюрия.
С подобни вълци влиза ли се в бой?
Настана страшна вълча олелия,
нададе се страхотен вълчи вой:

– Опасност, братя, дебне ни голяма!
– Опасност не, а истинска беда!
– По-гибелна дори от вълча яма!
– По-страшна от най-страшната – глада!

И във уплаха дива, животинска,
от вълците в партийния палат,
към помразената гора планинска
удари глутницата в бяг назад!

1963 г.