Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Гълъбчето бяло


на Иван Николов от с. Лиляче
В мрачни тюрми младини изтляха
и не свършва пусти тюрмен мрак!
Чакаш ли ме, мила родна стряха?
Ще се върна, свиден роден праг!

Мама отдалеко ще ме зърне,
цял окъпан в утринна роса,
тя разплакана ще ме прегърне,
аз ще милвам бялата коса!

Милето и тя ще се разплаче,
тато ще се удържи докрай,
а Звезданчо – моето юначе,
слисано, дали ще ме познай?

Сбрани след жестоката разлъка
ще поплачем и ще поскърбим,
ще излеем сбралата се мъка,
па като се поразвеселим,

тато ще наточи ланско вино,
мама ще омеси хляб-франзел,
и ще кажат: „Похапни си, сине,
ха наздраве! И добре дошел!“

На софрата като свои, наши,
пред тепсия с топло сугаре,
вдигнем щем със възглас пълни чаши:
„Нека все така да сме добре!“

После под лозницата събрани,
ще редя пред сведени чела
думи за каторги и зандани,
за човешки мъки и тегла.

Милка, скръбна, в скута със детето,
ще ме слуша с плувнали очи,
сълзите ще капят по лицето,
тя ще ги преглъща и мълчи.

Мама ще пустосва и проклина,
тато ще ругае с глас гъгнив,
чичо ще подхвърли: „Злото мина!
Радвайте се, че се върна жив!“

Ще надойдат нашенски мъжаги,
на земята верните чеда,
и ще ме здрависват с думи благи:
„Жив и здрав! Честита свобода!“

----------------------------

Ала в утринния час, когато
чезне мракът, смъртно победен,
и зората с кървавото злато
възвестява нов каторжен ден,

изкрещя тъмничното клепало
с карцерна закана в утринта
и пропъди гълъбчето бяло –
бялата каторжнишка мечта!