Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Изповед


На горска пейка в парка на Вършешки бани
с работник болнолик си бъбрим мелаим.
И той разкри пред мен душевните си рани,
нанесени му от червения режим.

– Не бе прието в университет детето.
Горкото – жертва бе на мрачен произвол,
защото черно ми е било досието!
Тук тръсна той нецензуриран тлъст глагол.

Да се преселя в Плевен пожелах, но жителство
отказаха ми: бил съм враг прикрит, стаен!
И аз заплюх и власт, и ЦеКа, и правителство,
загдето съм мужик закрепостен.

За майстор в друг завод приятел ме поиска,
но кадровикът ни проклет ми вдигна „Стоп!“
И аз захрачих тази банда сталинистка,
която ме направи неин жалък роб!

Зажаждах свят да видя татък по чужбина,
но ме отряза с „Не!“ охранен тлъст майор.
Разбрах: за тях България е днес родина,
а за такива като мен – затвор!

Е, как бе, брат, във разправия да не влизам
с неправдите безчет на този свят жесток?
До гроб презрях аз тираничния марксизъм
и неговия триж проклет брадат пророк!

И тази изповед трогателна и честна,
от трудовия мъченик, когато чух,
надигна се в душата ми вълна протестна
и аз със него заедно ругах и плюх!

1962