Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Клетва


на жена ми
В тих, мирен дом, с дете любимо,
на любовта ни нежен цвят,
сред щастие неуловимо,
живяхме ний на тоя свят.

Но мисъл моя стихотворна
премина в ядна, дръзка реч,
изля се в песен непокорна
и звънна като остър меч.

И в миг ръка въоръжена
ме сграбчи със желязна власт
и във килията студена
не сетих как попаднах аз.

Що значи свобода човешка,
едва в тъмницата разбрах.
И в размисъл безкрайно тежка
тук моя грях към теб познах.

От чуден идеал понесен
аз песни писах стих след стих,
ни нивга теб не сгрях със песен,
на тебе стих не посветих.

А често с недостойни думи,
по дребен повод разгневен,
като с парабелни куршуми
обсипвах твоя взор смутен.

Веднъж ли в спор безумно страстен,
изпаднал в плен на яростта,
безцелно горд, надменно властен,
потъпквал съм ти радостта?

Не срещнах с нежност нежността ти,
ни детската ти доброта
и мигове пропуснах святи,
безценен дар на младостта!

Сърцето ми гори във пламък!
В очите ми блести сълза!
Под мене – ням, бездушен камък!
Пред мене – яки железа!

Не знам дали не те загубих,
но аз съм твой и в тоя час!
Помни: което недолюбих,
във песни ще ти върна аз!

В килийната си изнемога,
сред тая страшна пустота,
изричам днес пред теб и Бога
най-чиста клетва на уста:

че в тюрмата докле изтлея,
заключен, безутешно сам,
за тебе само аз ще пея,
сърце и стих ще ти отдам!