Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Приказка


Извива гъвкав стан спокойната Огоста
през дунавските житни равнини
и тихичко разказва приказката проста
за кървавите септемврийски дни.

Припада тиха, морна нощ. Звездици бледи
оглеждат лик във стихнали води,
а натежалите от мъка слънчогледи
поронват плод от клюмнали глави.

Немеят в пустош кукурузите смълчани,
нощта поръсва ведър хлад над тях,
а споменът за девет люти братски рани
им тегне като стар надвиснал грях.

Рибарите разправят, че в нощта, когато
сънят отпусне орлови крила
и месецът разлее тежкото си злато
над уморените от труд села,

от топлите и бистри вирове излизат
русалки млади – хиляди, безброй –
и в свойте бели като морска пяна ризи
пристъпят плахо в нощния покой.

И вместо вихрен танц над гробниците братски
отиват под смълчаните брези
и за юнаците, избити в мъки адски,
поронват бели бисерни сълзи.

И всяка тяхна сълза, дето се отрони,
превръщала се в златоален мак,
затуй цветя със хиляди и милиони
цъфтят над всеки повален юнак!...

...Извива гъвкав стан спокойната Огоста
през дунавските плодни равнини
и тихичко нарежда приказката проста
за кървавите септемврийски дни!...

1933