Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Селска неволя


Цяло лято аз се трудя.
Сутрин рано деца будя –

боси, гладни, недоспали,
със провиснали парцали.

Бързо сядаме в колата
и хай, лудо към нивята!

Там весден земята ровим.
Мъката с тютюна тровим!

Пиеме водица жежка
от кратунки. Мъка тежка!

Слънцето ни пали. Жега.
– Никой да не смей да лега!...

Пладня. Огън. Пещ. Жежчава.
Вали огнена жарава.

Задух. Тежко. Лист не трепва.
Ризата в гърба залепва.

Тъй весден до късна есен,
в неуморен труд унесен,

не усещаш как се ниже
времето във труд и грижи.

Оран. Влачене. Сеитба.
Копан. Жътва. Воз. Вършитба.

После жито като дренки.
– Ще се носят пак платненки!...

Спираш морен. Ден – почивка.
Берекет. Мерак. Усмивка.

– Ха, дано се върнат, сине,
някогашните години!...

Натовариш куп чували
с тежко жито. Пусти хали

те посрещат сред пазара:
– Давай, старо, на кантара!

Слизаш. Гледаш: тичат, мерят!
Теб ти дрехите треперят!

Дадеш крина със пшеница,
вземеш пукната парица,

купиш чифт, два, три цървулки
да обуеш снахи, булки,

бяло платно и басмица
за невръстните дечица.

Броиш. Смяташ. Бре, не стигат!
Бъбреците ти се вдигат!

Викаш, псуваш – кой те чува!
На глух всеки се преструва!

Па отидеш в механата:
– Дай, бе, чоджум! Дай с оката!...

1935