Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Синовен зов


България погива в разнобой,
разруха, съсипия, хайдуклук.
Ела, немилнико, народе мой,
и гневно удари с юмрук: „Дотук!“

Че ножът е до кокала опрял,
мержеят в здрача глад и зинал гроб,
а ти си безпротестно замълчал,
като забравен стародавен роб.

И ако искаш по-честити дни
и слънцето по-ярко да сияй,
ти клюмналата си глава вдигни
и път на древната си сила дай!

Не чакай, не бездействай, не мълчи,
а със безстрашни ботевски очи
разгъвай орловите си крила!
Народе мой, на себе си ела!

1996 г.