Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Утро в Персин


Зората цветни багри разпиля.
Разсъмва над персинските поля.

Виж изгрева, кога е бил такъв:
оплискан сякаш със човешка кръв!

Гори и пламеней, и червеней,
като зловещо знаме на злодей!

От уплах гаснат звездни светила.
Провиждат се планинските била.

За труд и мъка ражда се денят.
Каторжниците в тъмно са на път.

През малки ракитаци и треви
вървят унили, с клюмнали глави

и със сърца, препълнени със жал –
на робството великата печал!

Че вее утрин хлад и ведрина,
че вред е кипнала зеленина,

че птици лесовете веселят,
че полски широти цветя красят,

те чужди са във този робски край,
на пролетните прелести на май

и слепи са за всяка красота,
в туй диво царство на жестокостта!

Ей, слънцето показва огнен лик!
Съзряло робите в Персин, за миг

като предвечен враг на всеки мрак
на закаторжените – братец драг,

велик творец – небесен чародей
над тях потоци от лъчи пилей

и с плам целува тъжните чела.
Едничка ласка в хиляди тегла!