Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




In memoriam


На фрау Шпаренберг
Защо бе яростният призив „Дранг нах Остен!“
и щурмът вероломен, с кръв света залял?
Обрасъл в мъх немее замъкът залостен!
Навеки занемял е прашният роял!

А бяха чудни дни на пирове несвестни!
(О, хубави, незабравими прежни дни!)
Люлееше се замъкът от смях и песни!
Салоните горяха в чудни светлини! 

Но ден дойде жесток. Чер облак се надвеси
над тоя дом от блясък, злато и рубин
и бавно спусна тежки, траурни завеси,
че паднал бе във бой единствен неин син!

Гробовен мрак нахлу в червените салони
и сетен звук замря над черния роял,
че свиден плод от майчино сърце отрони
на Марса кървав безпощадният кинжал!

Угасна в пищни зали светлината синя
и замъкът заглъхна, стихна, опустя
и само тъжната посърнала графиня
остана там със свойта скръб и самота!

Отминаха безброй лета и люти зими,
светът забрави сълзите, кръвта, грехът,
а само там, във замъка, неутешими
две тъжни майчини очи и днес сълзят!

С изстинала душа и рухнали надежди
графинята пристъпя царствено, едва,
трептят на нея тежки траурни одежди
и скъп воал шуми над сведена глава!

Какви, графиньо, бяха тия идеали,
що разрушиха твоя майчин идеал?
Мълчи скръбта. Мълчат заглъхналите зали.
Мълчи забравен онемелият роял!

гр. Изерлон, 1943