Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Безсмъртният


Трагична битова поема
за стария общински бик,
живял живот като в харема
на сластолюб султан велик,
но после подло бил продаден
от кмет жесток и кръвожаден
на столичната салхана
за срам на всички времена!

Пред салханата във безреда,
като пред строг върховен съд,
тълпяха се безброй говеда
в очакване на свойта смърт.
Телета, крави и юници,
волове, бикчета и бици
във тоя свиден сетен час
мучаха жаловито с глас.

Като момиченца с момченца,
с безгрижни весели сърца,
две групи шарени теленца
играеха като деца.
Край тях лежаха стари крави,
а други пък стояха прави
и кротко като у дома
на ум преживяха ярма.

Сред тази гмеж говежда сива,
общински бик стоеше горд,
с осанка царствено красива
като на стар английски лорд.
Със нежност и любов отгледан
той подло бе сред нощ доведен
от подла общинарска сган
да бъде подло тук заклан.

С очи от скърби изнурени,
изгубил сила, мощ и власт,
сред кравите опечалени,
във сетния предсмъртен час,
говеждият ни лорд прославен,
от свои и чужди изоставен,
с безкрайна нежност си спомни
за своите славни младини...

... Бе някога, преди години:
той беше хубав, силен, млад,
юнак сред млади юнакини –
герой на кравешкия свят.
Безбройни сиви хубавици,
пресладки крави и юници,
с капистри сребърни в ръка,
довеждаха му на крака.

Красив изгря далечен спомен
за първия му бичи скок:
той беше млад, неук и скромен,
със хубав, кривнат светъл рог.
Телицата бе първескиня,
от зор капистрата откина,
но скачката му удържа
и стана млада госпожа.

Занизаха се ред години
на всекидневен бичи труд:
юници млади, нежни, фини
и в зной, и в мраз, и в пек, и в студ,
пристигаха на върволици,
все млади стройни хубавици,
възжаждали греховен миг
в прегръдката на расов бик.

Телички дребнички и малки
от Искърското дефиле
и монтафонки, сименталки
от Дунавското ни поле,
смутени, тръпни, боязливи,
прииждаха в редици сиви
по прашния далечен друм
като кумичици при кум.

И гордата му бича слава
на околийски първенец
разнесе се навред тогава,
подобно песен на звънец.
И нямаше душа говежда
да не подхранваше надежда
и скрит копнеж – момински блян –
за флирт със този Дон Жуан.

А той: охранен, едър, снажен,
отпуснал дълъг сив гердан,
вървеше бавно горд и важен
със салтанат на млад султан.
И сторваха му път да мине
добитък, хора и гадини,
и славеше го птичи хор
във всяка къща, всеки двор.

Надут, наперен, сериозен –
като полковник на парад,
със поглед строг, суров и грозен
изглеждаше той „нижний“ свят!
Но свойта работа служебна,
на глед нищожна, малка, дребна,
той вършеше с голям мерак
като синоден здравеняк.

Ах, как го хранеха тогава!
С каква любов бе обграден!
И кмет, и бирник, и управа
за него мислеха весден.
На пух от плява той лежеше,
каквото да е – не ядеше,
че сред хамбари със ярма
той беше пуснат на салма.

Зер службата му бе такава:
налагаше се да яде,
стопански план го задължава
безброй телета да даде,
че нужда имаше народа
от хубавата му порода
да влачи тежките коли
по кални друмища в мъгли.

         * * *

На прародители далечни
далечен и разгален внук,
за неговите баби млечни
се носеха легенди тук.
А майка му – халал ѝ име –
е давала от свойто виме,
по думите на бай Младен,
от две до три ведра на ден.

Дедите му – красиви бици –
се радвали на благ живот
и властвали като владици
над простия говежди род.
Със кеф живота си живели:
каквото искали ядели
и служили със жар и плам
на любовта в светия храм!

Като красива нежна рожба
на стар, прославен, знатен род,
в говедовъдната изложба
зачуди в Плевен цял народ!
Петчленно жури със отрада
му даде първата награда,
а гостът важен от далеч
два часа там държа му реч!

Но щастието тук не спира,
а лей се като из ръкав:
на поза го фотографира
нарочно викнат фотограф.
Портретът му бе бързо пратен
и незабавно отпечатан.
Изпратен бе и друг портрет
чак в Министерския съвет.

Щом скотовъдният оратор
привърши дългия трактат,
усмихнат кинооператор
го сне със филмов апарат.
И после прегледът обходи
страни, държави и народи
и сякаш даде той криле
на сластни папи и крале!

А радиото с гръмки фрази
света за него прогърмя
и славата му на талази
заля широката земя.
Възжаждаха го хубавици,
а разни старци и владици
му завидяха с бяс и яд
на хубавия занаят.

А хубав беше занаята
на нашия говежди шеф:
да ти заплаща общината
загдето ти си правиш кеф.
Че кой такава служба славна,
приятна, сладка и забавна,
за благото на тоз народ
не би я служил цял живот?

Веднъж доведоха юничка
с наведена от срам глава,
плахлива като горска птичка
пристъпи тя едва, едва.
Със лъвски скок я той възседна,
тя с жал стопанина погледна
и със премрежени очи
започна жално да мучи.

Когато слезе той от нея,
трепереше тя като лист,
а той – лъвът, епикурея –
бе чист като евангелист!
Подвила своята опашка, 
юничката ни сиромашка, 
недели после с поглед плах
потръпваше във сладък страх.

Занизаха се дни честити
и сладки като пчелен мед,
и всички чувстваха се сити:
юници, крави, бик и кмет.
Стопаните, и те щастливи
работеха по своите ниви,
очакващи от все сърце
теленца, сиренце, млекце.

Тъй майстор беше в занаята
героят, нашият познат,
че славата му всепризната
обая кравешкия свят.
А той – охранен юначина –
старица или първескиня
не ги пробираше, а с ред
им скачаше като атлет.

Но ето – както често става:
увлечен в свойта дива страст,
той почна да се остървява,
като управник прост от власт.
И стана груб, безочлив, гаден,
жесток, свиреп и кръвожаден
и лудост почна да личи
в кръвясалите му очи.

Когато кравенце красиво
довеждаха му – всеки път
той изреваваше тъй диво,
че ужас всяваше и смърт!
От страх изтръпваше махлата:
уплашени, навред децата
сред страшни писъци и смут
се свираха във майчин скут!

Започна често да налита
и да напада като звяр,
веднъжка даже се опита
и на самия си бикар,
но той с верига на краката
с уюн привърза му рогата
и после с дългия кривак
му тръсна сто оки даяк!

         * * *

Годините летят, отлитат,
отиват си във вечността
и без дори да ни попитат,
открадват ни от младостта.
А ний се мъчим, борим, любим
и всеки ден по малко губим,
докато дойде оня час,
когато гасне сетна страст!

Така се случи и с героя
на тоя мъничък роман,
на лудата си страст в пороя
залитна той като пиян,
но времето с камшик минава
и всяка лудост укротява,
та тоя бик ли, що пуфти,
не може то да укроти?

Ах, то какво ли не разнищя!
Героят знатен на страстта
започна да се понасища
и да разслабва дейността.
Преди ги качваше без мяра –
каквато падне – млада, стара,
а вече почна със мерак
да ги пробира, и то как!

Напреж покриваше с дузина,
а днес едва по две на ден.
И от година на година
той ставаше по-уморен.
Полека-лека изостави
окльощените дърти крави,
а търсеше юнички той
загладени – от род и сой.

Ала дойдоха дни горчиви,
в които той живот прокле:
зад млади бутчета красиви
висеше цели часове,
докато тежко се изправи
и се помъчи да направи
това, което сам Аллах
нарекъл беше „сладък грях“.

И най-подире всичко свърши –
отпусна той победен меч.
Невидим враг ли го прекърши,
та нивга той не стана веч?
И нашият герой посърна
и от света очи отвърна,
навън да се показва спря,
съвсем отпадна, застаря.

Събра общинската управа
тогава селският ни кмет
и бързо дадоха обява
във седем вестника подред,
че бикът се на търг продава
и който иска да наддава
да се яви във сряда в пет
във кметовия кабинет.

Отвред пристигнаха касапи
със мазни кожени палта
и с черни капи на арапи,
с капаци дълги зад врата.
И дадоха добри парички
а най-жестокият от всички,
на кръста със кама и нож,
го сам доведе посред нощ,

ей тук, пред кланицата градска,
пред фабриката на смъртта,
с машина кървава и адска,
най-кървавата на света,
с огромен нож на колелета,
обезглавявала, проклета,
разказвал някакъв си мъж,
по пет-шест бика наведнъж!

И ето го сега: забравен,
във тая нощ пред тоя съд,
от свои и близки изоставен,
очакваше го страшна смърт!
Макар осъден, жаден, гладен,
Исус бе някога продаден
за сребърници цял каскет,
а той – за пачка книжна смет!

Къде е съвестта чутовна
на гордия богочовек
и справедливостта върховна
на двадесетия ни век?
Къде е правдата, другари,
управници и общинари,
потънали в архивен прах,
във престъпления и грях?

Наместо с орден за заслуга
и на гърдите със медал,
зарад голямата услуга,
която той им беше дал,
със топлата си братска дружба
през дълголетната му служба
на вярност, честност, труд, борба,
дариха го... със нож в гърба.

А мислеше си той, горкият,
през тихите яхърни дни,
когато буйната стихия
на младостта му отзвъни
и тежка старост го налегне,
а предницата му натегне,
в общинския дебел тефтер
да го запишат пенсионер.

Прекарал би си старините
тъй както никой друг старик:
весден би пасъл из лъките
свободно, тъй, без оглавник.
Тревите сладки би пробирал,
а вечер сам се би прибирал
от веселия слънчев кър
в общинския широк яхър.

Когато имаха от него нужда,
угаждаха му с що ли не,
а днес?... Той взе да се пробужда
от летаргичното спане.
Разбра им кондиките как са:
от всяка скачка тлъста такса
събирали са те в пари,
общинските му маскари!

Разбра той страшната измама
със кроткия говежди род
и кървавата лична драма
на неговия чист живот.
За тях той бил е воденичка:
от всеки скок върху юничка
по лев, по два, по три, по пет
крадял общинският бюджет!

А днес, когато е негоден
за подвига на младостта
и по велик закон природен
погасна в него любовта,
намериха се куп сатрапи,
продадоха го на касапи,
в ръката със жесток топор.
Каква съдба! Какъв позор!

Къде е истината свята?
О, днес е той така злочест!
Ах, тези, що са в общината
да могат да му паднат днес:
на рог по седем-осем души
като кебап ще ги намуши
и зарад всички мърсоти
жестоко ще им отмъсти!

Но само те ли? Колко други
живеят с подлост и лъжи!
Гъмжи животът от влечуги,
от мекотели цял гъмжи!
Мнозина днес се препитават
със подлостта и преуспяват,
а други с мерзост и лъжа,
те повече са, бас държа!

Навъдиха се вред умници
от най-различен ранг и сорт:
преписването от класици
превърнаха в печалбен спорт!
Невежи, прости, не престават
грамотни да ограмотяват
и с грозен пропаганден шум
на умните да дават ум!

Омръзна му хвалби да слуша
от всеки срещнат малчуган.
От речи му дойде до гуша,
от сказки рекъл е аман!
Невръстни бикчета – хлапета,
в професията му джуджета,
чиито майки е любил,
акъл му дават днес. Резил!

На скотовъдното стопанство
той посвети му цял живот
и както казахме, чак в странство
познат бе неговият род.
Десетилетия той цели
служѝ на благородни цели
без план за всеки трудов ден,
но с чувството за дълг свещен!

Без вестникарски шум тогава,
но с денонощен труд, безспир,
спечели той завидна слава
на пръв разплодник-бригадир.
Той беше счупил всички норми,
дори въведе и реформи
във своя тънък занаят
чрез нови скачки, с нов похват!

Затуй ли беше той създаден
от всемогъщия творец,
да бъде подло днес продаден
от някакъв си кмет-подлец
и в салханата грозна, черна,
със гилотината модерна
тук, пред очите на светът
без съд да го обезглавят?

Ще го направят на суджуци
и разни градски негодяи
и подли пладнешки хайдуци
ще го разнасят по гуляи.
От кожата му за ботуши
ще вземат гьон над десет души
и ще направят те без жал
от кокалите му туткал.

От бутовите му останки
с особен кучи интерес
ще фабрикуват кош луканки
и всякакъв деликатес.
И с тях гладници като псета
ще пълнят своите шкембета
и ще крещят „ура“, „ура“!
на всяка пищна кьор-софра.

Безделнички с усмивки благи,
кирливи рошави момци,
хайлази, мамини синчаги,
нехранимайковци-крадци
със антитрудови таланти
във свръхмодерни ресторанти
ще се погаврят с вълча стръв
над неговата плът и кръв!

Далака, бъбреците бели,
почти сурови „а лангле“
завчас ще ги излапа цели
във някакво си бирхале
лапач пригладен, лъскав, мазен,
със череп твърд, но кух и празен –
дипломатически хайдук,
на бай ни Ганя трети внук!

А гастрономи – мръсни псета,
от хубавите му меса
ще майсторисат куп мезета
и кулинарни чудеса:
жиго, гулаш, жамбон, ролета
пържоли, шницели, кюфтета
и разни лакомства безброй!
Ах, боже мой! Ах, боже мой!

Чиновник някакъв си дребен,
за подкупи със джоб дълбок,
ще носи скъп прозрачен гребен
от неговия светъл рог.
А козината му – коприна –
срещу валута във чужбина
ще изнесат за непознат
особен рядък фабрикат.

И най-подир – о, майко мила! –
не ще да имат капка срам:
от яката му бича жила
ще изработят бич голям.
И с него буйните студенти
и непокорни елементи,
надигащи се тук-таме,
ще ги „съветват“ насаме.

Като Христа се той раздаде,
на милиони е баща!
И много щастие създаде,
и много хубост завеща.
И ето днеска за отплата
доведоха го в салханата,
във кървавата салхана!
О, нрави, и о, времена!

И свойто тяло остаряло
разтърси той във горък плач
и сбра се в миг голямо, мало
пред своя грохнал стар водач.
Когато всичко бе готово,
държа им той последно слово
и като истински баща
да тръгне пръв им обеща.

И ето черният джелатин
нададе страшния си глас.
Дойде без поп и адвокатин
върховният съдбовен час.
Развъвраха се във безреда
обезумелите говеда,
а старият общински лорд
стоеше несломим и горд!

Със поглед тъмен той изгледа
във тоя скръбен сетен миг
джелати, хора и говеда,
и като стар борец и бик
последно сбогом взе с живота
и тръгна сам към ешафота –
към кървавия ешафот,
за срам на цял един народ!...

         * * *

Аз дълго гледах тая гледка
пред кървавия ешафот
и мислено си дадох сметка
за смисъла на тоз живот.
И кръст полека като сторих,
със чиста съвест отговорих:
спокойно бих и аз умрял,
такъв живот да бях живял!