Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Венец от незабравки


        * * *

Ти ми даде смях и радост,
ясна нощ и ведър ден!
Твоята любов и младост
бяха винаги със мен

в бурите ми и в покоя,
във скръбта и радостта!
Тъй щастлив съм, скъпа моя,
че те имам на света!

        * * *

Благословен ти миг свещен
на първи погледи горещи,
и ти, градец смълчан, стаен,
скрил първи изповедни срещи!

Тук, под небесния покров,
съдбовно срещнаха се двама
и се роди една любов,
тя – нашата любов голяма!

        * * *

Защо живея и защо младувам?
Защо сърцето ми трепти?
О, искал бих безумно да целувам
пръстта, където стъпваш ти!

По твоя образ чезна и бленувам,
със щастие ме той огря!
Не знам: живея ли или сънувам
и любя ли или горя!

        * * *

С душа за тиха обич жадна,
от твоята душа съгрян,
в оная вечер листопадна
край езерния бряг смълчан

във вярност сплели си ръцете,
със обич нежна като цвят,
благодарих на боговете,
че са създали тоя свят!

        * * *

Любовта е чудотворна сила,
дар божествен, птица лекокрила!
Запленен от нейната омая,
сам не мога днес да се позная!

Мина ли край къщата с кубето,
без да искам, трепва ми сърцето,
не че тя със красоти блести,
а защото знам, че там си ти!

        * * *

Изневярата е грях голям!
От Евангелието го знам.
Ала знам и истина прастара,
че любов е всяка изневяра.

А пък всяка тайничка любов
става скритом с Божи благослов!
Затова всеблагият ни Бог,
милостив, добър, макар и строг,

тайно ще ни опрости грехът,
даже да е той за стотен път!

        * * *

Хората са толкоз завистливи
и така настръхнали и зли!
Разберат ли, че сме с теб щастливи,
живи ще ни изгорят, нали?

Затова да бъде тя сияйна
и честита в този свят суров!
Нека я опазим в пълна тайна –
тайната ни приказна любов!

        * * *

Откакто в тихата алея
с мен скрита мъка сподели,
със твойта мъка аз живея
и твойта болка ме боли!

До сълзи твойта жал затрогна
изстрадалата ми душа,
но съм безсилен да помогна,
безпомощен да утеша!

        * * *

„Със бели власи – а се влюби!
Акъла си съвсем загуби!“ –
за мен бе казал със злорадство
приятел, клел ми се във братство.

На теб, приятелю двуличен,
ще процитирам стих лиричен:
„Любви все возрасти покорны!“
Не са туй думи смехотворни,

а гениална мъдра мисъл,
която Пушкин е написал!

        * * *

Славей ли край мене пее
или твоят глас се лее?
Говори ми, говори!
Ще те слушам до зори!

Ручей ли в нощта ромони
или твоят глас се рони?
Говори ми, говори!
Ще те слушам до зори!

Меден звън ли се разлива
или твойта реч звънлива?
Говори ми, говори,
чак до утринни зори!

        * * *

От твойто тяло сластно, пищно,
от ангелското ти лице,
макар седемдесетгодишно,
потрепна моето сърце.

Горя от плам да ти го кажа,
но как – и аз самин не знам.
Ах, просто липсва ми куража!
Пък и от мен си ме е срам!

Но както мълчаливо страдам,
коя ли вечер, срам-несрам,
пред тебе ще се изповядам
по мъжки, както аз си знам!

        * * *

Розке, розичка червена
със карминена уста,
ти от Бога си дарена
да превръщаш в ден нощта.

С чара си, женствеността си,
с крехките си телеса,
подлудяваш бели власи,
сътворяваш чудеса.

Още чудната загадка
във душата ми слади:
със една целувка сладка
мен със трийсет подмлади!

        * * *

Защо с ръчица ме погали?
Защо с любов ме наслади?
Защо ми къщата запали
и мен, Малинке, подлуди?

За всички близки и роднини
аз примерен съпруг съм бил,
а днес – така! На тез години!
Това е истински резил!

Похулих името на Бога,
проклех и себе си дори,
ала без тебе аз не мога,
о, разбери го, разбери!

        * * *

Във тихата безмълвна стая
аз пак съм сам и пак е здрач.
Долитат звуци, но не зная
от песен ли или от плач.

Във този час по теб тъгувам.
Скърбя. Сърцето ме боли.
И нежно всеки път сънувам
където двама сме били.

Като из синя морска бездна
излезе ти и с поглед плах
дойде, плени ме и изчезна.
И повече не те видях!

Във тихата безмълвна стая
аз пак съм сам и пак е здрач.
И в здрача плач. Ще ти призная:
по теб е, мила, този плач!...

        * * *

Животът като жар изтлява,
умират блянове, мечти.
Но няма тленност и забрава
за оня миг, във който ти

като дете със чиста радост
ми подари сред този град
на твоята цъфтяща младост
най-чистия градински цвят!

        * * *

Не бе ли, мила, любовта ни
един прекрасен сбъднат сън,
тържествен пир на младостта ни,
от златна чаша златен звън?

Не бе ли ти весталка млада,
що в здрачен час ме навести
и със божествена наслада
мен, жаждащия, причасти?

Бе сякаш сън. От пресни рани
струи в душата тиха скръб.
Бе много кратка любовта ни,
затуй и споменът е скъп!

        * * *

В дълбока размисъл разбрах,
че ний и двама ще изтлеем,
ще се превърнеме на прах,
с небитието ще се слеем.

Немирни, буйни ветрове
ще разнесат навред праха ни.
И само тези стихове
ще спомнят тук за любовта ни!...