Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Господи, помилуй нас!


Сред океана на размирното Човечество
прекарва тежка болест моето Отечество.

Земята – овдовяла. Пусти са Балканите.
Пигмеите са живи, мъртви – великаните.

Изчезнаха вежливост, нежност, тон, приличие.
Навред враждебност, грубост, ярост, злоезичие.

В душите и площадите – пожар, анархия
и крясъци: „Република или Монархия!“

Със патос словоборсват войнстващи величия
и загъмжа от нагаждачи и двуличия.

Злокобни бивши първенци, сега – нищожества,
треперят гузни пред възбунените множества.

Обезверен, народът ни е пред бунтуване,
че, безпаричен, води страдно съществуване.

А смогът, грозен от ненавист и зловония,
не спомня ли ни залеза на Вавилония?

Че като в нея се разбъркаха езиците
на людете, владиците и политиците.

Отчаян свят в отчайващата безизходица
със свещ в ръка целува Кръст и Богородица

и с вопъл търси Изхода, Звездата, Гения,
а в мен напират ясновидства и прозрения.

Не можеш излекува нашите страдания!
Царю честити, остани си във Испания!