Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Десети януари


Скована е земята
от лют сибирски студ.
Горчив пелин в сърцата,
в душите – сух барут.

Зъл вихър сняг пилее
и яростно свисти,
а Парламентът зее
с откъртени врати.

Възбунен е народа –
страдалец опросял.
Във мрак обвит Синода
и Клирът – занемял.

Повява нощен вятър
със дъх на вълча стръв,
а с вик от Алма Матер
приижда млада кръв.

Шумят вълни протестни
талаз подир талаз,
ехтят бунтовни песни,
гърми народен глас:

„Кой ни отне парите?
Достойнството? Честта?
Надеждите? Мечтите?
Смеха и радостта?“

Тресе се от въпроси
размирният площад
и гняв свещен се носи
над каменния град.

А в черно стари хора
със болна гръд зоват:
„Крадците – във затвора!
Убийците – на съд!“

Край лобното на Левски
въжето пак се вей.
Храм-паметникът Невски
камбанено жалей.

С тъгата на сираче,
безмълвна като роб,
върбата жално плаче
над Вазовия гроб,

че чезне и погива
страната на Орфей.
Но стига! Не! Не бива!
Тя трябва да живей!

И стана чудо, ето:
дочула земен глас,
всеблага от небето
в поличбения час

слетя Премъдрост Божа
и отреди така,
че в миг изпусна ножа
престъпната ръка.

В тунела лъч просветна,
прозирна вис и път,
дъга изгря стоцветна
и стана друг светът!

1997 г.