Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Защо?


Не бе загаснала на моята уста
на твоята целувка чудната омая,
когато призори, настръхнала властта,
нахлу с оръжие в таванската ни стая.

Орисницата зла на мойте земни дни
горчива чаша ми поднесе пак да пия:
бленувах орлови крила и висини,
а паднах долу във тъмничната килия!

И после дълъг низ от арестантски дни
и нощи тягостни, безсънни, неспокойни,
и мрачни мисли, и жестоки изпитни,
и тъмни карцери, и разпити безбройни!

И питам се, заключен тук самин: защо?
Защо съм хвърлен в тази каменна килия?
Защо без мен ти вехнеш там като листо?
Защо без тебе аз на тоя камък гния?

Защо ме скритом с кал замерва мерзостта?
Защо върху ми съска змийски клеветата?
Затуй ли, че обичам страстно радостта
и хората, и песните, и свободата?

Защо безумства още жаждата за мъст?
Защо примира майка ми от скръб сломена?
Защо Родината разпъваме на кръст?
Но каменно мълчи килията студена!

Сълза опари оскърбеното лице.
Ще се прегърнем ли пак под звездите двама?
Не знам. С ранено от неправдата сърце
тъжа за тебе, за България, за мама!