Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Защо не пишеш?


Защо не пишеш? – питат ме другари.
Защо не пишеш? – съскат врагове.
А аз мълча. Мълчи и с мен България,
затрупана с лавина стихове!

Да пиша ли? Защо ли, за какво ли?
И за кого да пея песни аз,
когато, цял потънал във неволи,
един народ край мен ридай на глас!

Другарите ми в лагери изгниват,
по тюрми други стенат в железа,
а трети към бесилото отиват,
отронили последната сълза.

Къде остана, хубава Българийо,
най-хубава от всичките страни,
със твойте волни, весели жетвари
низ дунавските житни равнини?

Къде са старите ти кръшни песни?
Къде е твоят прежен звънък смях?
Защо немеят широти небесни?
Защо не гука гълъб бял във тях?

От блудни синове опозорена,
ти днес със стиснати зъби мълчиш
и под гнета на напастта червена
във гняв свещен изгаряш и пламтиш!

Ала вековно иго преживяла,
ще надживееш ти и тез тегла!
И пак отново като птица бяла
ще полетиш с разперени крила!

1952 г.