Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Из „Прощално“


        ......

За мен под купола голям
на тая вис небесносиня
училището беше храм,
народна крепост и светиня!

И в нея влизах аз пречист,
смирен и със сърце готово
и с трепета на горски лист,
да не сгреша със взор и слово!

И не учител вътре бях,
не учех и не преподавах:
аз просто целият горях
и без остатък се раздавах!

Жив спътник бе ми радостта,
с наука чиста се опивах,
със нея срещах утринта
и с нея вечерта заспивах!

За труд човекът е призван!
В труда е само той достоен!
Аз дадох вече свойта дан
и си отивам тих, спокоен!

И в тоя час (о, час голям!)
на скръбни мисли и печали
аз се прощавам скръбно ням
със хора, знамена, скрижали!

Откъсват ме от свиден праг
годините със власт могъща
и аз не ще се върна пак,
тъй както младост не се връща!

Със всеки ден и всеки час
животът бавно догорява!
Какво че ще отмина аз –
България нали остава!