Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Късче синя вис


Чудна е небесната ни стряха,
дваж по-чуден – тоя земен свят:
мойте ученици остаряха,
аз съм още жив и още млад.

Впил гледец във звездната жарава,
чакам отговор от вечността –
друга има ли земя такава,
пълна със неземна красота?

Господи, на теб вовек обречен,
питам те с покорството на раб:
„Камъка защо направи вечен,
а човека – тленен, смъртен, слаб?“

Смътен глас продъдна във Всемира
и дотътна с тътен глух насам:
„Хора, оставете ни на мира!
Жив човече, отгатни си сам!“

И надмогнал горест и голгота,
не отгатнал тайното Отвъд,
аз обикнах шеметно живота
и се радвам страстно на мигът!

Ненаситно тупка ми сърцето
пълно с песен и любовен плам,
а духът скитосва из небето
със мечтата да остане там.

Затова когато свършат дните
и започне вечната ми нощ,
и последен удар спре в гърдите
и пресекнат сетен дъх и мощ,

вий елате с китка росно цвете
и не паметник от мрамор чист,
иглен прорез в гроба ми вградете,
за да виждам късче синя вис!

1998 г.