Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Първоапостолът


на Цанко Церковски
Роди те проста селянка-светица
във бащин дом прихлупен, скромен, тих.
И край брега на тихата Росица
ти расна волно като волен стих.

Една богиня рано те целуна
от висините чисти на Парнас.
И ти удари сребърната струна
на твоя яворов съзвучен саз.

И песента му – глас на пойна птица
над родните полета прокънтя.
И беше вик в дълбоката тъмница
и радост в глъхнещата самота!

От тежък сън селяка ти пробуди,
към нов живот го с песен призова.
И бяха чисти като изумруди
прекрасните ти призивни слова!

Със своя саз ти жалбите изплака
и радостта на цял народ изпя,
затуй така признателно селяка
обсипва твоя свиден гроб с цветя!

Ти пя за веселите луди-млади,
за хората, цветята, любовта.
На цял народ сърцето си отдаде
и верен му остана до смъртта!

Но твоята съдба бе тъй коварна,
преви непреклонимата глава:
врагът разби дружината ти вярна,
а тебе във вериги окова!

Заключен във Софийската тъмница,
в копнеж по земеделския народ,
угасна бавно като вощеница
Христовият ти праведен живот!

Но споменът по тебе грее пресен
и никога не ще угасне той,
че твоята прекрасна селска песен
ни води като знаме в мир и в бой!

И твоят дух живее във борбата,
и като пламък във сърцата грей!
Гърми: „Другари, наша е земята!“
и цял народ след теб върви и пей!