Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Село


На Асен Босев
Руши градът безспирно, без пощада!
Деня-нощя безмилостно руши!
И твоята душа сред него страда
ведно със милионите души!

Ела! Защо остави свойте братя,
момичето и брезия тормак?
Ела! За тебе плачат днес полята!
Ела със първия вечерен влак!

Момичето ти – свежо като капка –
ще те посрещне с китка ален мак,
а ти, свалил студентската си шапка,
ще го погалиш с поглед топъл, благ!

За миг забравил градската умора,
ще тръгнеш бодър, вдъхновен и смел,
а в улицата срещащите хора
ще те приветстват със „добре дошел“!

Изправена пред грохналата вратня
старицата с кахърните очи
ще те посрещне весела, опрятна,
но във гласа ѝ скръб ще прозвучи!

А Шаро ваш, не виждал те от лани,
връз теб ще рипне едър и космат.
И ти ще го погалиш с мокри длани,
и ще му хвърлиш късче от комат!

Припомнил дядовата си кошара,
ще идеш да го видиш: грохнал, стар.
Там той ще те нахрани със попара
във дървения стар, прогнил пахар.

И после ще се юрнеш луд низ къра,
низ пламналия слънчев селски кър,
ще срещаш стока, зверове и хора
и ще се къпеш в бистрия простор!

Над теб ще пеят волни чучулиги
и ще те галят тихи ветрове,
а ти, разбил железните вериги,
ще бродиш и ще пишеше стихове!

О, бодра селска слънчева прохлада!
О, весело, разцъфнало поле!
Едно сърце за вас днес силно страда!
Една душа за вас днес бий криле!...

1936 г.