Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Стоикът


На Христо Колев
Когато жребий чер събра ни
в концлагера край Дунав бял,
ти бе по тюрми и зандани
години дълги пролежал.

А беше млад, със поглед ведър,
по мъжки снажен и красив,
на храброст и геройство щедър,
на думи строг и пестелив.

Каторгата ни бе подвластна
на твойта сила и морал,
без тях тя би била ужасна
със толкова човешка кал!

Клеветниците ти гореше
със нажежената си реч,
а за доносниците беше
самата смърт – с коса и меч!

Един подлец ли ти обжари
и той сразен мълчеше плах!
Дори у злите тъмничари
ти всяваше респект и страх!

С гнетените бе благ и топъл,
с гнетителите – лед-студен!
Не чух от теб ни стон, ни вопъл,
макар безмилостно гнетен!

Жестока бе към теб съдбата
и тежък земният ти дял!
Но сгряваше те във борбата
един възвишен идеал!

Телесно як. Духовно буден.
Безумно смел. Сърдечно чист.
Последен щрих в портрета чуден:
Титан в борбата. Анархист.

Такъв ми в паметта остана,
такъв си ти и днес: стоик!
Кален и твърд като стомана,
с език-бръснач и дух-чилик!

Мъжествен, ясноок, спокоен,
загледан сякаш в други свят,
за светъл пример си достоен
от бронз да бъдеш цял излят!

В изгнание човек запратен
от властник злобен, зъл и див,
ти, нашият герой стократен,
изтляваш като въглен жив!

Щастлив съм, че в каторга тежка
със тебе редом аз съм бил
и ти, във мъката човешка,
със мене залък си делил!

И твоя път като оглеждам,
за почест ти заставам прав
и челото си ниско свеждам
пред подвига ти величав!

1980 г.