Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Ти и аз


Ти си тридесетгодишна,
аз съм на деветдесет.
Ти – нектар от зряла вишна,
аз – бутилка със оцет.

Вкарваш ме в игра младежка
с крайна цел любов и брак,
ала, мила, имаш грешка,
виж ме как подвлачам крак.

Ти си тридесетгодишна –
цвят градински разцъфтял,
аз – по волята всевишна –
безпощадно остарял.

Ти и аз – любов, женитба,
иронични богове,
свърши бясната гонитба
по жени и ветрове.

Ти си тридесетгодишна,
аз – на тридесет по три,
гоненицата ни скришна
спри я, мила, спри я, спри!

Ти си пролетна русалка
и пред теб е грейнал век,
мен ме чакат катафалка,
изпращачи и ковчег.

Ти си млада и красива,
чар и радост Бог ти дал,
мойта участ е горчива
и препълнена с печал.

Затова да спрем дотука
и минутка помълчим,
да си пришептим „Сполука!“
и безшумно разделим.

Всеки носи свойто бреме,
всеки бърза в своя път,
от Адам до наше време
все така върви светът.

И словата ми разбрала,
че не са слова на луд,
нека вдигнем на раздяла
чаши с вино луд маврут.

1997 г.