Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Борба


За стих, за волнокрила песен,
за развълнуван мъжки глас,
от властник зъл и мракобесен
в каторга бях захвърлен аз.

И там във страшна изнемога
години страшни преживях.
Кълна се днес пред вас и Бога:
О, сякаш век във ада бях!

Ала светлика на живота
и смисъла му там познах,
че бях и с Кръста, и с Голгота,
и с Възкресението бях!

Безмилостен товар гризеше
безсилните ми рамена,
а пръст на спусъка държеше
срущу ми злобен старшина.

Садисти дните ми ядяха,
кръвнишки, бавно, ден по ден.
И нищи духом ме ругаха,
невежи гавриха се с мен!

Обзети от безумна злоба
изливаха върху ми злост,
а аз, по-клетият от роба,
ги гледах тих като Христос.

И като него мълком властвах
над погледа им озверен,
из ден във ден по-твърд израствах
и чувствах се непобеден.

И хиляди със мене бяха,
железни сякаш, не от плът,
гнетителя до гроб презряха,
честта си бранеха до смърт!

Каторжен труд над диги тежки.
Тъмничен карцер. Студ. И глад.
Какви ли мъки нечовешки
не преживяхме в тоя ад!

Но всуе, жалки властелини,
гнетът не ще сломи духът,
от толкоз хиляди години
опитвате, за кой ли път?

Залязва вече вашто време
и кървавата ви звезда,
че няма, няма ний да спреме
борбата си за свобода!

1966 г.