Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




В къщата-музей на Чехов


В сърцето скръбно с обич свята,
молитвено смирен и тих,
със тиха горест във душата
дома на Чехов посетих.

Тъжеше дворната природа,
по всеки лист сълза тече,
а кученцето му пред входа
го чака с вдигнато краче.

Пристъпям плахо, с кротки стъпки,
в дома завинаги смълчан.
И цял потръпвам в топли тръпки,
от мълчалива почит сгрян!

Във кабинета, столовата,
из стаите – навред една
упокоителна и свята,
благоговейна тишина!

Пред чародея коленичих,
глава склоних и помълчах,
портрета му със цвят закичих
и без да ща сълза пролях!

Потрепна долната ми устна
с въпрос и тъжен и нерад:
„Защо тъй рано ни напусна
и си отиде толкоз млад!“

Сразен от болестта проклета,
навеки гробно замълчал,
той гледаше ме от портрета
със тиха, чеховска печал!

Обувките за път готови
отколе чакат му кракът,
а в шкафа дрехите му нови
недоизносени скърбят!

Портрети. Книги. Ръкописи.
Олтарен кът с предци в нетлен.
Опечалени кипариси
по тях тъгуват нощ и ден!

Реликви. Дарове. Картини.
Изкуство. Святост. Красота.
Велики люде и роднини!
О, те са с него и в смъртта!

Сред тоя свят така далечен
и толкоз близък и любим,
в душата с огъня предвечен,
благоговеем и мълчим!

При сбогом с тъжната светиня
видях, когато свечери,
скърбящ във вишнева градина
бе вуйчо Ваньо с три сестри!

1986 г.