Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




И тази вечер...


И тази вечер във прозореца разтворен
до късно съзерцавах твоя образ скъп
и тихо благославях като раб покорен,
Всевишния, че тъй е наредил светът.

Небето като свод на стара катедрала
гореше в хиляди запалени звезди
и беше тихо като във старинна зала,
в която спи прахът на царствени деди!

Ти пак четеше. Под пламтящите лампади
гореше твоят образ чудно озарен,
а аз, ръце прострял, шептях: „Защо сме млади,
щом ти във тая чудна нощ не си до мен?“

Когато стенникът дванадесет отрони
и отшумя последният трамвай в нощта,
ти стана и погали цъфналите клони,
над каменния свод разсипали листа.

А после лекичко прозореца притвори
и с тихи, меки стъпки се отдалечи.
И сякаш мрак се спусна в сините простори
след залеза на твойте хубави очи!