Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Към морето


С огромна сила релсите железни
огъна варненският влак
и като огнен змей в дълбоки бездни
потъна в гъстия вечерен мрак.

Запяха монотонната си песен
летящите стоманни колела.
Навън е нощ. Ухай на въздух пресен.
Горят в небето звездни светила.

Загледан сластно в звездните пътеки
и в сините поднебни висоти,
аз не усетих твойте стъпки леки,
с които унеса ми ти смути.

В прозореца нахлу немирен вятър
и твоите къдрици разпиля.
Машинен рев разбуди тишината
в заспалите пожънати нивя!

Полека лакът лакътя докосна
и поглед погледа посрещна с жар.
Ти беше свежа като капка росна
и пълна с нега и момински чар!

Разбрахме се с очи: с еднаква сила
морето мамеше и теб, и мен.
Мен морската царица бе пленила,
а тебе – слънчевият Гьозикен!

Загледани в звездите ний мълчахме.
В прозирен облак скри луната лик.
И глупави ли или умни бяхме,
не знам, но този миг бе чуден миг!

Сега ме галят спомените скъпи
и тъй съм сам сред хилядната гмеж!
Със златни плиски слънцето ме къпе
и мами ме по теб един копнеж!