Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




На моя техникум


(По случай сто-годишния му юбилей)
Във ранната ми младост ти открехна двери
и мене, селянчето, с ласка приюти.
Що търсеше сърцето ми – във теб намери.
Душата ми що искаше – ѝ даде ти!

Години после в грейналите зали
аз брах наука, мъдрост, ум и светлина,
добиха плът тук мойте идеали,
в ръцете ми ти сложи хляб и бъднина!

О, мои златни ученически години –
летящи гълъби във синя висина –
преминали във труд, сред грохот на машини
и сред благоговейна класна тишина!

И ден след ден заякваха тук мойте длани
и аз се чувствах все по-силен и крилат,
че учеха ме не четци, а великани,
апостоли на новия машинен свят!

И сякаш виждам Енчев, спрял сред коридора,
с брадичка неспокойна, с поглед вечно жив,
поел дълга от юноши да прави хора,
безкрайно строг и безпределно справедлив!

А, ей го: на катедрата говори Лесел,
със тон и строг, и благ, и нежен, и суров,
от своята велика Рус при нас донесъл
наука и достойнство, честност и любов!

Пред мен изгряват посребрените къдрици
на артистичната глава на Богомил,
последен дъх отдал на свойте ученици,
Родината със чисто злато обдарил!

Покойници, прескъпи и незабравими,
простили се завинаги със този свят,
за нас вий живи си оставате и зрими,
затуй обсипваме гробовете ви с цвят!

От този свят тук всичко живо си отива
Ще секне някой ден и нашият живот.
България остава само вечно жива
и нейният корав, непреклоним народ!