Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Прощално


За труд човекът е призван,
в труда е само той достоен!
И в мирни дни, и в дни на бран
животът ни е подвиг боен!

Учителят като войник
и в нощния си час будува.
И не със меч, а със език
за свяст и светлина воюва!

И аз сред този легион,
в безчислените му дружини
за чист и светъл небосклон
воювах тридесет години!

Да учиш другите е чест,
но и безкрайно тежко бреме!
В просветното поле до днес
аз честно хвърлях плодно семе.

Дали то тежък плод роди,
ще кажат бъдните години:
човек се пробва във беди
и в бран на родните светини!

Какво е отдих аз не знам,
но не познавам и умора!
Че цял живот със страст и плам
аз борих се да правя хора!

В сърцето с пламенна любов
и с гняв свещен и неизбежен,
аз бях със злите твърд, суров,
а със добрите мил и нежен!

И тежък беше всеки ден!
Учителят дни леки няма!
Но няма труд по-вдъхновен
и няма радост по-голяма

от таз пред черната дъска,
във стихналата класна стая,
где неукрепнала ръка
изнизва низ от край до края,

където тихо, с шепот плах,
прожужват плахи ученички,
с посипани със златен прах
от утринни лъчи косички,

където чудна светлина
залива чинове и къдри
и сред свещена тишина
звънтят слова и мисли мъдри!

Тук аз от щастие огрян,
посрещах дните – низ безброен!
За труд човекът е призван!
В труда е само той достоен!

За мен под купола голям
на тая вис небесносиня
училището беше храм,
народна крепост и светиня!

И в нея влизах аз пречист,
смирен и със сърце готово
и с трепета на горски лист,
да не сгреша със взор и слово!

И не учител вътре бях,
не учех и не преподавах:
аз просто целият горях
и без остатък се раздавах!

Жив спътник бе ми радостта,
с наука чиста се опивах,
със нея срещах утринта
и с нея вечерта заспивах!

За труд човекът е призван!
В труда е само той достоен!
Аз дадох вече свойта дан
и си отивам тих, спокоен!

И в тоя час (о, час голям!)
на скръбни мисли и печали
аз се прощавам скръбно ням
със хора, знамена, скрижали!

Откъсват ме от свиден праг
годините със власт могъща
и аз не ще се върна пак,
тъй както младост не се връща!

Със всеки ден и всеки час
животът бавно догорява!
Какво че ще отмина аз –
България нали остава!