Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Сбогом


Бе май. Последният учебен час.
Когато влязох в стихналата зала,
с усмивка ме посрещна моят клас,
с усмивка като роза разцъфтяла.

Аз бях така смутен! Нима сега
ще трябва да се разделя със всички?
В душата ми заоблачи тъга,
тъгата по отлитащите птички!

Урокът беше кратък. След това,
застанал както винаги в средата,
опитах се да кажа две слова,
но ги сподави в гърлото тъгата!

Класът полека прошумя и в миг
левент един сред залата израсна,
секунди помълча с наведен лик
и заговори бавно с реч прекрасна.

Занизаха се като на екран
минути свидни в дружба отшумели.
Тук всеки миг бе буйно изживян,
с младежки порив към високи цели.

От устните не думи, а цветя
се ронеха във стихналата зала.
Във тоя час щастлива радостта
на чистата любов бе среща дала.

Пред мен букет от рози запламтя
и том от Пушкин с огнена корица!
Сега разбрах, че в техните сърца
от моето оставил бях частица!

Една сълза гореща вместо мен
на бликналата обич отговори!
Незабравим остава този ден
под грейналите витошки простори!