Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Свиден спомен


Не ще забравя хубавите три дни
на стан със полка в подбалканското селце.
Години минаха, но в спомените свидни
все оня образ мил е в моето сърце!
–––––––––––––––––––––
Бе ранна майска утрин. Вееше прохлада.
На цвят дъхтеше идващият Божи ден.
И стече се голямо-мало на площада,
де полкът за далечен поход бе строен.

С горещи думи заговори командира
за вярност и любов към родната земя.
Войнишкото „ура“ разтърси с гръм баира
и ехото му към Балкана отгърмя.

Девойка румена до коня ми пристъпи
и мене, адютанта, с роза отличи.
Блестяха на гръдта ѝ две пандари скъпи
и пръскаха искрици сините очи!

Но в тоя миг команди строги проехтяха
и ротите поеха бойния си път.
Зад мен една ръка остана да ми маха
и две очи в негаснещ огън да горят!
––––––––––––––––––––
Не ще забравя нивга пролетните три дни,
прекарани във малкото селце на стан.
Години минаха, а в спомените свидни
все свети оня миг като несбъднат блян!

1941 г.