Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Юбилейно


Вий долетяхте нявга като птици
във младия, невръстен институт,
със жажда в грейналите ви зеници
за знание, за творчество, за труд!

И три години в класните му зали
кънтяха звънките ви гласове
и пред крилатите ви идеали
разкриваха се нови светове!

А лекции и изпити не бяха лесни!
Но вий с любов – потънали във тях
несгодите посрещахте със песни
и грижите изпращахте със смях!

Кога бе туй, животе наш, кажи ни? – 
С нескрита болка пита се човек.
Как? Преди двадесет и пет години?
Нима измина вече четвърт век?

О, да! Измина. Станахте по-мъдри.
По-умни. Със успокоен гледец.
И върху буйните ви нявга къдри
е паднал вече първият снежец!

Но нека не скърбим за тез години!
Скръбта е за душата мраз и лед!
Обърнем ли очи назад – боли ни!
Затуй: напред! И винаги напред!

И нека във часа ни юбилеен
стаканите да вдигнем във ръка!
За него! За живота чародеен!
До дъно! И до капка! Ей така!

Че тъй върви светът от памтивека!
По този път върви си и сега:
със радост идва на света човека,
а го напуска с горест и тъга!

Затуй: отново звънките стакани!
Не чувате ли призивна тръба?
На буен пир другарството събра ни
за вихрен танц и луда веселба!

1976 г.