Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Из „Бунтовникът“


В памят на Хр. Ботев
           IV

Горещо. Пука се дърво и камък.
Над къра тегне страшен зной.
А там, на билото на Милин-Камък
земята ври във огнен дъжд и пламък –
дружината е влязла в бой.

Приижда сган – потеря след потеря.
Гъмжи шубракът от аскер.
В ръката здраво стиснал револвера,
Войводата нагор се покатеря
и хвърля поглед – облак чер.

На канарата смело той застава
и гледа турци: куп до куп.
Команда след команда смело дава.
Дружната юначно се сражава.
Аскерът пада труп след труп.

Но иде нощ и боя бавно стихва.
Далече тътне сган – безброй.
Зеленият шубрак полек притихва.
Небето като майка се усмихва.
Дълбока нощ. Глух мрак. Покой!

Един юнак облян във кръв примира.
Другарите го грабват на ръце.
Кръвта тече, шурти, не спира.
Войводата дружината събира
със развълнувано сърце:

– Балканът е наблизо тук, юнаци.
Зове ни той като баща.
Хай, всинца през зелените шубраци
да се изнижем до един, юнаци,
че враг ни дебне във нощта!

Но сеща ги врагът. Пищи свинеца
над тях като орел ранен.
Юначно ги предвожда Първенеца.
Дружината се лепва за Веслеца.
Байракът е и тук спасен.

Момчетата са много уморени.
Заспива сетният юнак.
Самин Войводата, с душа пленена,
на вярна стража сам стои без смена
край гордия, развет байрак.

И в своя стар хайдушки блян унесен
той шепне: „Свобода ил’ смърт!“
Над него грее звезден свод небесен.
Балканът пей хайдушката си песен.
Юнаците дълбоко спят!


           V

   Спете, мои млади юнаци!
   Спете крилати орли!
   Под тия едри букаци,
   над непристъпни скали!

   Утре е боя последен –
   страшния, кървав двубой.
   Иде часът ни победен,
   страшен, но славен е той!

   Бясно въстават селата!
   Робът е стръвно ранен!
   Битката, момци, е свята!
   Боя е, братя, свещен!


           VI

Горд Балкане, мой любим акранино,
приеми ни в тъмната си пазва,
и ти, сестро, горда Стара-планино,
приюти ни – недей ни отказва!

Враг е погнал като звяр дружината,
гонят ни – потеря след потеря.
Как ще мина, сестро ле, падината,
сън-почивка в тебе да намеря!

Ден и нощ, от люта жад запалени,
водим битка с турци неброени
и проляхме много кърви алени
по чукари, урви и полени.

Сън последен спят сега другарите –
ойте верни орлови хайдути,
че ги чакат утре по чукарите
битки страшни, кървави и люти.

Горд Балкане, мой любим акранино,
приеми ни в тъмната си пазва,
и ти, сестро, горда Стара-планино,
приюти ни – светът да приказва!...