Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Из „Хайдушки песни“


          I

Опустяло бащино имане –
неизбродни ниви и гори,
че ги няма моите акрани,
мойте братя – кротки и добри!

Черни ми са сивите волове,
тежък ми е бащиният плуг,
сякаш съм обвързан във окови,
тъй ми казват, че съм станал друг.

Ходя, скитам, в размисли се мятам
през букаци, шуми и гори,
и все нещо сам-самин пресмятам,
а в душата огън ми гори!

Жълта шума до колене руша,
с нож забелвам прясната кора,
сред букака спирам се и слушам
песента на едрата гора.

Във душата нещо се запалва –
ножа стискам с двете си ръце.
И една мечта-копнеж погалва
моето бунтовнишко сърце!...


          II

Онемяха момкови кавали –
скръб притисна бедните села!
Кой кого ще жали – да прежали,
че са се задали страшни хали,
иде страшна халосия зла!

Опустяха момини градини –
цвят попари есенна слана!
Вест вестяват кървави години!
Да му мисли кой не му се гине
кой си има хубава жена!

Нямам либе, майка, ни сестрица!
Нямам нигде никого в света!
Сал една измъчена душица!
Ех, ти моя сабя дипленица!
Ех, ти моя бащина мечта!...


        III

Горо ле, горо зелена,
майчице моя хайдушка,
имам си китна премена,
имам си писана пушка!

Старото бащино знаме
как ще се, горо, остави:
мисъл хайдушка ме мами
в твоите китни дъбрави!

Майка ме в къщи запира,
либе – низ равните друми,
ала сърце се не спира
с китени китки и думи!

Момково сърце юнашко
майка и либе на жали:
пусто тегло сиромашко
кръв харамийска запали!...


          IV

Вест вестявам – коня разигравам
по седенки, хора и сборове.
Бащино имане разпродавам:
дом с волове
за чифте пищове!

Жито давам сетнята си крина –
във хамбаря нищо не остава!
Който има тънка карабина
да я дава –
пишман да не става!

Ръж харизвам – огнена пшеница,
за куршуми давам мило-драго!
Който има сабя дипленица
да я стяга
на юнашка снага!

Че събирам бащина дружина
срещу върли бащини душмани!
Ако ще се гине – да се гине
със акрани
в ниви неорани!...


           V

Мои другари – весели акрани,
непокорни селски синове,
утре ранно утро щом настане,
брат акранин ще ни позове.

Накривете къдрави калпаци,
със божурни китки над чела,
че ще минем гъстите букаци
и ще спрем във росните нивя.

Там, сред жар от макове червени,
със три пръста ще да сторим кръст
и ще паднем ниско на колени
да целунем пламналата пръст!

Буйна младост с бури и премежди
ни вещаят тъмни времена!
Ще се чернят булки черновежди
в Дунавската бяла равнина!


           VI

Сън ли беше тая буйна младост,
майко моя, свиден сън ли бе
тая буйна, непокорна младост,
изживяна без звезди и радост,
под едно разплакано небе?

Девет годин коня разигравах
в ширната Мизийска равнина!
Девет годин коня разигравах
и девойки румени менявах,
но не найдох весела жена!

Мор ли падна в Дунавското поле,
майко моя, кротка и добра?
Мор ли падна в Дунавското поле,
онемяха моми пъстрополи
и помръкна светлата зора!