Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Обикновена случка


Един селяк с оръфани ръкави
колата спря на житния пазар,
изпрегна мършавите, гладни крави
и седна върху тежкия товар.

Цървулите му бяха изподрани
и вързани със козинява връв,
а като черно ято хищни врани
житарите го срещнаха със стръв.

Завързаха веднага пазарлъка
сред подигравки, викове и смях
и селянинът със голяма мъка
го даде на най-стръвния от тях.

Започнаха да сипват и да мерят.
Гребе селякът жито като жар.
И гледа тъжно: две очи се зверят
и не разбират нищо от кантар.

Привършиха. Направиха си сметка.
Пшеницата излизаше ексик.
И селянинът като звяр, попаднал в клетка
нададе страшен и тревожен вик:

– В колата снощи сипах трийсет крини,
а ти ги мериш двадесет и пет!
Хей, минаха хайдушките години
и няма вече глупав селски свет!...

Това е тук покупка и продажба!
Ако не щеш при мен, върви при друг!
– Какво?... Какво?... Това е явна кражба!
А ти си вагабонтин и хайдук!...

И скараха се злобно над кантара
(без малко щяха стигнат и до бой!),
но се намеси бързо там стражара
и ги прикани кротко към покой.

След туй селякът бе при адвокати
(при някои връща се за втори път),
но всички те му казаха да плУти,
за да дадат търговеца под съд!

Търс? закрила при големи хора
и жалба той подаде не една,
но нищо. Даже сам и прокурора
безпомощно бе вдигнал рамена!

И върна се селякът при колата –
излъган, обруган, злочест и клет,
с надигаща се буря във душата,
че няма правда в тоя Божи свет!

От мъка идеше му да заплаче,
да легне и да рита като кон!
Горкият! Много късно той разбра, че
за тая кражба нямаше закон!...

1937